Градът на Торун още не се виждаше, макар върхът на Божата планина да бе вече на не повече от километър над тях. Джайлс зърна за миг огромния чуждоземен кораб, който блестеше мокър на далечния си скалист пиедестал, ала сетне дъждът и мъглата го обвиха, а дърветата отново обрамчиха пътя, по който вървяха.
Двама жреци от среден ранг слязоха надолу да посрещнат Лерос и да приказват с него. Тримата, докато разговаряха насаме, се отдалечиха пред групата от осмина воини. Осмината продължиха да се изкачват спокойно и равномерно, понякога двама-трима вървяха заедно един до другиго достатъчно дълго, за да разменят по някоя дума, понякога крачеха в колона, потънали в самотно, самовглъбено мълчание. Двама опърпани роби — всичко, което бе останало от предишния им царски кортеж — носеха багажа най-отзад. Единият бе ням, а другият куцаше. Статуята на Торун, за която във всеки лагер досега се изграждаше временен олтар, бе оставена в предишния лагер. Временно, бе казал Лерос, докато не се сдобият със слуги, които да построят порядъчен храм.
Малко след несъстоялия се инцидент с каруците Джайлс Коварния потърси Джуд Исаксон, който крачеше сам, и тръгна дружески до мъжа, който след няколко часа щеше да се опита да го убие. Джуд отбеляза присъствието му с бегъл поглед, после се върна отново към мислите си.
Поглеждайки назад към окъсаните им като просяци слуги, Джайлс отбеляза:
— Така значи, няма месо. И както изглежда, днес няма да има и музиканти, които да извисят душите ни нагоре, към залата на Торун.
Джуд сви рамене, изгледаше загрижен. Може би примесеният с дъжд вятър, който духаше право във врата му, бе единствената причината за това.
Джайлс изброи още десетина крачки под ботушите си и добави:
— Аз знам едно. Шейсет и четирима храбри воини, всички до един пращящи от живот, кръв и доблестни дела, се сбраха в равнината долу. А сега сме само осмина, дето още дишаме. Тогава, когато все още можехме да се обърнем и да си тръгнем за дома, бяхме посрещнати и поздравени като герои. А сега? Никой няма да оцени делата ни, нито пък да пее в тяхна възхвала. Дали умрелите петдесет и шест вече наистина пируват там горе? — Погледна към върха, скрит от гората. — Не чувам вятърът да довява смях.
Мустаците на Джуд помръднаха, но той само се изплю.
Джайлс бе решен повече да не протака нещата; времето неумолимо напредваше. Като се опитваше наслуки да предизвика реакция, той рече:
— Ти и аз видяхме тези петдесет и шестима добри мъже да се превръщат в дим. Не, дори не и това. Дори не всички бяха изгорени, както подобава на герои, ами мнозина бяха погребани като убити животни. В плитки гробове.
— Човече — намери най-сетне гласа си Джуд, — човече, не знам защо ме изпитваш с тези приказки. Кажи ми — не знам нищо за теб освен името ти — дали без основания те наричат Джайлс Коварния?
— Това е дълга история, на която човек трудно би повярвал. Но ще я започна, ако пожелаеш.
— Не, не ме интересува. Един истински мошеник сигурно би се нарекъл Джайлс Честния. Добре! — Джуд очевидно бе стигнал до решение. — Добре! Щом искаш прям разговор. И децата знаят, че нито на върха на тази планина, нито пък някъде другаде има богове. А щом е така, кой всъщност управлява Храма, Божата планина, света? Простият отговор е, че те се управляват от хора.
Той кимна, усмихна се, доволен от собствената си логика, и сетне продължи отново:
— Така. След като няма да ни посрещнат в някаква си въображаема зала, възниква въпросът защо сме тук. Би трябвало да има истинска причина. Би било безсмислено да се избиваме един другиго до последния човек заради забавлението на неколцина другоземци, които са се озовали тук. Не. Помни ми думата. Преди да започнат двубоите днес — или в най-лошия случай преди да свършат, — шестима или осмината от нас, които сме останали, ще бъдат посветени в тайната и Турнирът ще бъде прекратен.
— Наистина ли смяташ така?
— Човече, че какво друго? Ние влизаме в някаква елитна, тайна част. Вече спряха да ни изпращат припаси, нали? Турнирът ще бъде спрян, ще ни поднесат някаква история за това кой е крайният победител и колко щастливо си пирува и мърсува с боговете.
— Добрият стар Лерос трябва да е отличен актьор.
— Може би още не са му казали. Може да е добър, но не е от най-умните. Достатъчно ясно е, ако се вгледаш, ако прецениш всички факти. Ще ни включат в някакъв вид дворцова охрана — на Върховния жрец или на когото и да е там, дето ни дърпа конците от върха на оная планина.
След като Джуд замълча, Джайлс също не можа да намери известно време какво да рече, макар и да разсъждаваше трескаво. Най-сетне отвърна: