— Струва ми се, че ги разбирам — подхвърли вторият. Петлиците му показваха, че е чиновник. Чертите на лицето му бяха различни, но двамата притежаваха сходни набити и мускулести тела, сякаш бяха близнаци. Вероятно идваха от една и съща планета. — Точно в полунощ планетата им ще бъде взривена. Изглежда тези нещастници на улицата най-сетне са осъзнали какво ги чака. Надявам се дотогава да сме влезли в хиперпространството. Бях в околностите на планетата Естрада, когато я споходи същата участ, и не бих желал да присъствам на тази гледка за втори път. Никога вече!
Компютърният специалист втренчи замислен поглед в Брайън.
— Искате ли да ви откараме? — попита той. — Това е последният кораб в космопорта, веднага щом натоварим багажа си вдигаме чуковете. Има място за вас.
Немалко усилия струваше на Брайън да скрие мъката си, докато оглеждаше царящата наоколо картина на разрушение.
— Не — рече той. — Не е необходимо. Имам връзка с обсадния флот и те ще се погрижат да ме вземат преди полунощ.
— От Ньорд ли сте? — попита чиновникът.
— Не — поклати глава Брайън. — Възникнаха проблеми с моя кораб. — Едва сега осъзна, че мъжете го разглеждат внимателно. Налагаше се да им обясни по-подробно. — Надявах се да открия някакъв начин, за да спра войната. Сега вече… не съм сигурен. — Не беше възнамерявал да говори толкова откровено, думите се бяха оформили под влияние на онова, което непрестанно измъчваше съзнанието му.
Компютърният специалист понечи да отвърне нещо, но другарят му го сръга с лакът.
— Трябва да побързаме — никак не ми харесва начинът, по който ни гледат тези дисианци. Капитанът ни нареди да проверим какво е причинило пожара, а после незабавно да се връщаме. Време е да тръгваме.
— Гледайте да не пропуснете времето за потегляне — посъветва компютърният специалист Брайън и се отправи към катера. Спря, погледна го колебливо и попита: — Сигурен ли сте, че не можем с нещо да ви помогнем?
Безсмислено беше да се самоизмъчва. Брайън тръсна глава за да прогони нежеланите мисли.
— Май че можете — рече той. — Необходим ми е скалпел и каквито още хирургически инструменти можете да ми набавите. — Трябваха му за Лиа. После изведнъж си спомни неизпратеното съобщение на Телт. — Имате ли портативен радиопредавател? Ще ви го заплатя.
Компютърният специалист изчезна в катера и след миг се появи с малък пакет. — Тук има скалпел и магнитни пинцети — само това открих в аптечката. Дано ви свършат работа. — Той се пресегна във вътрешността на катера и измъкна металическа кутия, в която имаше портативен радиопредавател. — Предавателят е доста мощен, особено на дълги вълни.
Той вдигна ръка, когато Брайън повтори предложението си за заплащане.
— Това е моят подарък — рече специалистът. — Бих ви дал целия катер, да знаех само, че наистина можете да спасите планетата. Ще кажем на капитана, че сме имали проблеми с туземците и сме изгубили радиото. Нали така, Мънибегс? — Той блъсна другия с пръст в гърдите със сила, която би пробила дупка в някой не толкова як.
— Съобщението прието — кимна чиновникът. — Документацията ще оправим, като се върнем на кораба. — Двамата влязоха в катера и Брайън се отдръпна, за да очисти площадката за излитане.
Чувството за дълг — ето, че и двамата космонавти го притежаваха. Тази мисъл ободри Брайън и той се зае да претърсва руините за още нещо, което би му послужило. Не след дълго разпозна част от стената на лабораторията. Разрови руините и измъкна от долу няколко почти запазени инструменти, както и обгорен, но иначе цял калъф. В калъфа бе прибран бинокулярният микроскоп, дясната му тръба бе изкривена, а стъклото на окуляра — счупено. За щастие левият окуляр все още можеше да се използва. Брайън внимателно прибра микроскопа в калъфа.
Погледна часовника си. Наближаваше обяд. Надяваше се, че инструментите, които бе събрал, щяха да са достатъчни за аутопсията. Под подозрителните погледи на дисианците, Брайън потегли обратно към склада. Пътят бе дълъг, налагаше се отново да заобикаля, той като се опасяваше, че ще го проследят. Едва след като се убеди, че зад него няма никой, Брайън се промъкна в сградата и затвори вратата зад себе си.
Още с влизането в стаята го посрещнаха уплашените очи на Лиа.
— Най-сетне приятелска усмивка, сред пълчищата канибали — въздъхна тя. Бледото й лице издаваше усилията, които й струваше тази безгрижна забележка. — Какво стана? Откакто съм се събудила, великото каменно лице, ей там… — тя посочи Улв — не ми казва нищо.
— Кое е последното, което помниш? — попита я предпазливо Брайън. Не искаше да й разкрива твърде много, опасяваше се, че може отново да предизвика шок. Улв бе проявил очевидно присъствие на духа, като не й бе разказал нищо.