Могилата се издигаше, прецени той, на петдесет-шестдесет метра над нивото на езерото. Беше симетрична и приличаше на идеален конус, силно заострен и със назъбен връх. Във вида й имаше нещо от пепелния конус на вулкан, но Хортън знаеше, че не бе с такъв произход. Без да се смята фактът, че очевидно не можеше да е такъв конус, той не бе в състояние да обоснове мигновеното си отхвърляне на вулканичната хипотеза. Самотни дървета растяха тук-там по могилата, но иначе тя бе гола откъм растителност, като се изключат тревоподобните израстъци, които я покриваха. Гледайки я, той сбръчка вежди озадачено. Нямаше такава геологична причина, разсъждаваше той, която да му бе известна от опит или за която да можеше веднага да се досети, способна да обясни подобно образувание.
Насочи отново вниманието си към езерото, като си припомни какво бе казал Хищника че не бе истинска вода, а по-скоро супа, твърде гъста и тежка, за да бъде вода.
Като се приближи до границата и, той клекна и внимателно протегна пръст да пробва течността. Повърхността й, изглежда, леко се съпротивяваше, сякаш имаше доста силно повърхностно напрежение. Пръстът му не се потопи в нея. Вместо това под слабия натиск повърхността се вдлъбна под пръста му. Хортън натисна още повече и пръстът му я проби. Като потопи ръката си, той я извъртя, така че леко присвитата му длан да е нагоре. Вдигайки бавно ръката си, видя, че е загребал шепа от течността. Тя лежеше спокойно върху извитата му длан, без да се процежда през недостатъчно затворените му пръсти, както би сторила водата. Изглеждаше като едно цяло парче. Боже опази, помисли си той, парче вода!
Макар и вече да знаеше, че не бе вода. Странно, каза си Хортън, че Шекспир не е знаел повече от това, че прилича на супа. Въпреки че може и да е знаел. В книгата бе написано толкова много, а той бе прочел само няколко абзаца. Подобна на супа, бе казал Хищника, но това тук нямаше никаква прилика със супа. Беше по-топло, отколкото Хортън бе очаквал да бъде, и по-тежко, макар да бе въпрос на преценка и за да бъде сигурен, течността трябваше да се претегли, а нямаше как да го стори. На пипане бе хлъзгава. Като живак, въпреки че не бе живак, в това бе сигурен. Обърна шепата си и позволи на течността да изтече. Когато изтече, дланта му остана суха. Течността не бе мокра.
Невероятно, каза си той. Течност, която е по-топла от водата, по-тежка, с по-голямо вътрешно сцепление и която не е мокра. Може би Никодим има превъпъл — не, по дяволите всичко това. Никодим има работа за свършване и след като я свърши, ще се махнат оттук, от тази планета и ще се насочат към космоса, навярно към други планети или може би към никакви планети повече. И ако това е така, той ще остане в студения сън и няма да бъде съживен. Мисълта, изглежда, не го изплаши толкова.
Сега за пръв път допусна това, което се бе таило в съзнанието му най-вероятно през цялото време. Тази планета не бе добра. Хищника го бе споменал още в първите си думи на поздрав че тази планета не бе добра. Без да плаши, без да застрашава, без да отблъсква тя просто не струваше нищо. Не беше място, на което човек би желал да остане.
Опита се да анализира причините за тези свои мисли, но, изглежда, нямаше особени предпоставки, на които да се позове и да вземе предвид. Беше просто чувство, несъзнателна психологична реакция. Може би проблемът бе в това, че тази планета приличаше твърде много на Земята — един вид старомодна Земя. Бе очаквал, че една чужда планета ще е истински чужда, а не бледо, незадоволително копие на Земята. Доста вероятно бе други планети да са наистина чужди. Трябваше да пита Илейн, рече си той, тя сигурно знаеше. Чудно, помисли си, как бе излязла от тунела и бе дошла по пътеката. Чудно бе, че на тази планета щяха да се кръстосат два човешки живота не, не два, а три, защото забравяше Шекспир. Някак си съдбата бе бръкнала в торбата с фокусите си и бе пожелала три човешки същества да се появят в твърде ограничено пространство от времето толкова ограничено, че да се срещнат един с друг или, в случая с Шекспир, почти да се срещнат един с друг, и да си повлияят един на друг. Илейн сега бе при тунела с Никодим и след малко Хортън щеше да се присъедини към тях, но преди това навярно трябваше да проучи конусообразния хълм. Макар да нямаше представа как да го изследва или какво щеше да научи от това. Стори му се обаче някак си важно да го разгледа отблизо. Много вероятно да имаше такова предчувствие, реши той, защото му се струваше, че нещо не бе на мястото си.
Изправи се от клекнало положение и тръгна бавно да заобикаля езерото по края му, насочил се към хълма. Слънцето, изкачило се дополовина по небето на изток, бе топло. Небето бе бледосиньо, без следа от облак. Почуди се какъв ли можеше да е характерът на времето на тази планета. Трябваше да попита Хищника. Той е бил достатъчно дълго тук, за да знае.