Заобиколи езерото и стигна до подножието на хълма. Изкачването бе толкова стръмно, че бе принуден да ходи почти на четири крака, като се навежда напред да хване подобната на земна трева покривка, за да не падне назад и да се придвижи нагоре.
На половината път спря, като дъхът му разкъсваше гърлото. Изтегна се с цялата си дължина върху земята и заби пръсти в почвата, за да се предпази от плъзване надолу. Изви главата си, така че да може да види езерото. Повърхността му сега бе синя, вместо черна. Огледалната му чернота отразяваше синевата на небето. От усилието си да се изкачи Хортън пъхтеше толкова силно, че му се струваше, че хълмът пъшка заедно с него — или може би някакво голямо сърце вътре в него биеше ритмично.
Все още полузадъхан, той се изправи отново на ръце и колена и накрая стигна върха. Оттук, от малката плоска тераса, с която завършваше хълмът, Хортън погледна надолу от другата страна и видя, че хълмът наистина представляваше конус. Навсякъде по цялата обиколка на основата склонът се издигаше нагоре под същия ъгъл, под който се бе изкачил.
Седнал с кръстосани крака, той погледна към срещуположния на езерото хребет, където можеше да различи част от зидарията на изоставеното селище. Опита се да проследи очертанията на къщите, но откри, че не бе възможно, понеже гъстата растителност накъсваше линиите. Малко по-вляво се издигаше къщата на Шекспир. Тънка струйка дим се издигаше от огъня за готвене. Не забелязваше никого наоколо. Сигурно Хищника още не се бе върнал от ловния си поход. Поради хлътването на терена не можеше да види тунела.
Както си седеше, Хортън несъзнателно дръпна стръковете, които бе хванал. Някои от тях се изскубнаха заедно с глина, полепнала по корените им. Глина, каза си той, това с смешно. Какво би правила глина тук? Извади джобно ножче и като разтвори острието му, задълба почвата и изкопа малка яма. Доколкото можеше да достигне на дълбочина, имаше глина. Ами ако целият хълм, запита се той, бе от глина? Нещо като исполинско издуване вследствие на замръзване, надигнало се някога и запазило се до този момент. Изчисти острието и го затвори, после прибра ножчето в джоба си. Би било интересно, помисли си Хортън, ако има време, да се поразчопли в геологията на това местенце. Но какво би донесло това? Щеше да отнеме доста време, а той не възнамеряваше да стои толкова дълго.
Като се изправи на крака, той слезе предпазливо по склона.
При тунела намери Илейн и Никодим. Илейн седеше на един камък и наблюдаваше как работи Никодим. Бе взел длето и чук и избиваше рамката около таблото.
— Ето че се върна — рече Илейн на Хортън. — Какво те забави толкова?
— Направих малко проучване.
— В града ли? Никодим ми каза за града.
— Не в града — отговори Хортън. — Освен това той не е никакъв град.
Никодим се обърна, като държеше в ръка чука и длетото.
— Опитвам се да отсека таблото от скалата — обясни той. — Може би, ако успея, ще мога да го отворя отзад и да работя така.
— Това, което ще постигнеш — заяви Хортън, е да прережеш кабелите му.
— Сигурно няма кабели — намеси се Илейн. — Нищо чак толкова грубо.
— Също така — продължи Никодим, — ако успея да освободя таблото, вероятно ще мога да отстраня покритието.
— Покритието? Ти каза, че е силово поле.
— Не знам какво е — призна Никодим.
— Приемам — рече Хортън, — че не е имало втора кутия. Тази, която изключва покритието.
— Не е имало — съгласи се Илейн — и това означава, че някой е променил настройката. Някой, който не е искал никой да напуска тази планета.
— Искаш да кажеш, че планетата е затворена?
— Предполагам, че е така — отвърна тя. — Предполагам, че някъде по другите тунели трябва да е имало знаци, които да предупреждават пътника да не избира тази планета, но даже и да е било така, знаците отдавна са изчезнали или може би са още там, но ние не знаем какво да търсим.
— Дори и да ги намерим — рече Никодим, — сигурно няма да можем да ги разчетем.
— Правилно — каза Илейн.
Хищника се приближи дебнешком по пътеката.
— Нося ново прясно месо — обяви той. — Как върви работата? Решихте ли проблема?
— Не — отговори Никодим и се върна към работата си.