И имайки предвид това, знаеше, че настоящото й начинание се бе оказало много добро, въпреки че бе преживяла редица моменти, когато се бе съмнявала.
Никога не е имало момент, когато да съм се съмнявал, рече ученият. Винаги съм бил сигурен.
Подслушваш, отвърна горчиво дамата. Подслушваш мислите ми. Не може ли тук да има малко тайни? Личните мисли на всеки трябва да са тайна. Да се подслушва не е в сферата на добрите обноски.
Ние сме едно, каза ученият, или би трябвало да сме едно. Не три личности, както преди, не една жена и двама мъже. А вече разум, един разум. Обаче оставаме все още разделени. Оставаме разделени по-често, отколкото сме заедно. И в това отношение може да сме се провалили.
Не сме се провалили, обади се монахът. Едва сме започнали. Разполагаме с цяла вечност и аз съм този, който може да определи вечността. През целия си живот съм живял за вечността, подозирайки, дори докато живеех, че за мен няма да има вечност. Нито за мен, нито за когото и да било. Но сега знам, че съм грешил. Открихме вечността, ние тримата или ако не наистина вечността, то това, което би могло да е вечност. Променихме се и ще се променяме и през хилядолетията, преди този материален кораб да се превърне в прах, ние несъмнено ще станем вечен разум, който няма да има нужда от Кораба, нито от биологичните мозъци, в които сега се намират съзнанията ни. Ще се превърнем в самостоятелна свободна сила, която ще може да се носи вечно из цялата безкрайност. Но мисля, че ви споменах, че има дефиниция за вечност. В действителност не дефиниция, а хубава приказка. Църквата, трябва да знаете, е създала през всичките тези години множество хубави приказки. В тази се разправя за планина, висока километър, и за една птица. На всеки хиляда години птицата, която за целта на разказа живеела изключително дълго, прелитала над планината и като прелитала, едното от крилата и докосвало планината и отнасяло по една песъчинка от нея. Птицата правела това на всеки хиляда години и накрая заличила планината чрез допира на крилото си до нивото на равнината. И това, бихте казали, това изравняване на планината чрез докосването й с птиче крило на всеки хиляда години трябва да е вечността. Но ще сгрешите. Няма да е повече от началото на вечността.
Глупава приказка, кача ученият. Вечността не е понятие, което подлежи на дефиниция. Тя е общоприета неопределеност, на която не може да се припише стойност, както не може да се припише стойност и на безкрайността.
Приказката ми хареса, заяви дамата. Прави хубаво впечатление. Тя е от типа простички приказки, които включвах в речите си пред толкова много различни групи по толкова много различни случаи. Но ако ме помолите сега да назова тези групи и тези случаи, ще ми е трудно да ги изброя. Иска ми се, господин Монах, да бях чула по-рано разказа ви. Сигурна съм, че щях да намеря подходящ случай да го използвам. Щеше да е изключително привлекателен. Щеше да има много голям успех.
Разказът е глупав, обясни ученият, защото много преди вашето дълговечно птиче да е направило дори малка резка върху планината, естествените сили на ерозията щяха да са я изравнили до пенеплен1.
Имаш преимущество над останалите двама от нас, каза неодобрително монахът. Разполагаш с научна логика, която да направлява мислите ти и да тълкува възприятията ти.
Логиката на човечеството, отвърна ученият, представлява слаба опора. Тази логика се основава на наблюдения и въпреки многото чудесни уреди, наблюденията ни са строго ограничени. Сега ние тримата трябва да формулираме нова логика въз основа на настоящите си наблюдения. Ще открием, убеден съм в това, много грешки в земната си логика.
Не познавам добре друга логика, освен тази, която съм изучавал като духовник, рече монахът, а тази логика се основаваше по-често върху неясна интелектуална гимнастика, отколкото върху научно наблюдение.
А аз, каза дамата, изобщо не съм се занимавала с никаква логика, ами с определени методи, използвани за развиване на дейностите, на които се бях посветила, въпреки че не съм сигурна дали посветена е точната дума. Трудно ми е да си припомня сега до каква степен съм била посветена на каузите, за които работех. Откровено казано, мисля, че не бяха толкова целите, които ме движеха, колкото възможностите, които те ми даваха да се държа на положение и да упражнявам власт. Разглеждайки ги днес, тези позиции на властта, които изглеждаха толкова привлекателни и въодушевяващи, сега не представляват нищо. Но наистина трябва да съм правела впечатление в съзнанието на хората, защото иначе не биха ми предложили честта, оказана и на тримата ни, когато бе решено, че единият от тримата трябва да е жена. Затова предполагам, че оглавяването на многобройни комитети, работата в много комисии, включването в скучни проучвателни групи по теми, от които не разбирах почти нищо, и говоренето пред малки и големи събрания трябва да е изглеждало нещо значимо. И след всичкото това време, през което се опитвах да реша дали имам право да бъда тук, щастлива съм, че ме взеха. Щастлива съм, че съм тук. Ако не бях тук, щях да съм никъде, господин Монах, защото не мисля, че някога бих успяла да се убедя и да повярвам в дефиницията ти за вечната душа.