Момчето разтвори листата и се протегна да откъсне бобовите зърна, които се разкриха. Една гъсеница, която се бе закрепила на листата, загуби опората си и падна надолу. Като се удари в земята, тя се сви на кълбо. Почти без да мисли, почти без да прекъсва работата си, момчето отмести крак, като го вдигна и го стовари върху гъсеницата, размачквайки я дълбоко в почвата.
Сива мъгла пропълзя да закрие бобовото поле и грамадната монолитна сграда, която се издигаше на километър нагоре в далечината. И там, увиснал в небето, заобиколен от гъстата мъгла, която се стелеше около него като протягащи се пипала, бе черепът на Шекспир, гледащ надолу към Хортън — не му се хилеше, не му се надсмиваше, а го наблюдаваше съвсем дружелюбно, сякаш плътта можеше да е все още на мястото си, сякаш граничната линия със смъртта въобще не съществуваше.
Хортън усети, че разговаря с черепа.
— Как е, стари друже?
Което бе странно, защото Шекспир никога не му е бил другар, освен в общата дружба на човечеството, тъй като и двамата принадлежаха към тази необикновена и величава раса на същества, които се бяха размножили на една планета и после, по-скоро от отчаяние, отколкото в търсене на приключения, се бяха втурнали из галактиката — бог знае колко далеч, защото в този момент без съмнение никой представител на расата не би могъл да знае с каквато и да е сигурност докъде може да са отишли други.
— Как е, как, стари друже?
И това също бе странно, понеже Хортън знаеше, че не такъв бе начинът, по който говореше обикновено — приличаше на игра с думите като в детска песничка на език, който истинският Шекспир бе използвал при написването на пиесите си. Сякаш той не бе истинският Картър Хортън, а друг герой също от детска песничка, сричащ наизустени фрази на някакъв символизъм, за който бе мечтал някога. Ядоса се вътрешно на себе си, че бе някой, какъвто не беше, но колкото и да се опитваше, не можеше да се намери отново. Съзнанието му до такава степен бе преплетено с това на момчето, стъпкало гъсеницата, и с това на черепна кутия от изсъхнала кост, че нямаше как да открие обратния път към своето нормално аз.
— Как е, как, стари друже? — запита той. — Казваш, че всички сме изгубени. Но къде сме изгубени? Как сме изгубени? Защо сме изгубени? Стигнал ли си до основите на нашето изгубване? В гените ли си го носим, или нещо ни се е случило? Само ние ли сме изгубени, или има и други като нас? Изгубеността вродена черта на разума ли е?
Черепът му отговори, като тракаше с кокалестите си челюсти.
— Ние сме изгубени. Това е всичко, което съм казал. Не съм се ровил във философията му. Ние сме изгубени, защото изгубихме Земята. Изгубени сме, защото не знаем къде се намираме. Изгубени сме, защото не можем да открием обратния път към дома. Сега за нас няма място. Вървим по странни пътища из странни земи и по пътя не срещаме нищо, което да има смисъл. Едно време знаехме някои отговори, защото знаехме въпросите, които да зададем, но сега не можем да намерим никакви отговори, защото не знаем въпросите. Когато други от галактиката протягат ръка, за да установят контакт с нас, не знаем какво да кажем. В такава ситуация ние сме ломотещи идиоти, които не само са изгубили пътя си, но също и чувството си за смисъл. Там, в твоето скъпоценно бобово поле, дори и десетгодишен, ти си имал някакво чувство за собственото си предназначение и къде би могъл да отидеш, но сега вече нямаш същото чувство.
— Не — отвърна Хортън, — не мисля, че имам.
— Много си прав, че нямаш. Искаш някакви отговори, нали?
— Какъв вид отговори?
— Каквито и да са отговори. По-добре каквито и да са отговори, отколкото изобщо никакви. Върви и питай Езерото.