— Но как ще тръгнеш? Ти никога не си напускал Тайос!
Той се засмя, макар и малко пресилено.
— Не е речено, че трябва да изживея целия си живот на този остров. А и ти ми разказваше толкова интересни неща за другите места! Какво пък, навярно и на Морски зъб ще се намери работа за един стар лечител.
— Еван…
Той я прегърна.
— Зная. Повярвай ми, обмислих всичко. Нима смяташ, че съм спал последните няколко нощи, докато ти се мяташе неспокойно? Вече реших — не мога да ти позволя да ме напуснеш. Тръгвам с теб.
Марис не можа да сдържи сълзите си. Еван я прегърна. Кол увещаваше Бари, че с леля й всичко е наред и че плаче от щастие. Лицето на С’Рела бе грейнало.
— Предавам се — заяви Марис с разтреперан глас. — Заминаваме за Морски зъб. Веднага щом има кораб за там.
В началото бяха само неколцина приятели, тръгнали да изпратят С’Рела и останалите летци до скалата, но постепенно се превърнаха в истинска многолюдна процесия. Всеки искаше да се присъедини към групата, в която бяха Марис, Еван и Кол — прочутите герои, благодарение на които бе свален тираничният Управител. Дори някой все още да смяташе, че Тия е била виновна, запазваше тези мисли за себе си.
Но Марис знаеше, че макар хората да изглеждат щастливи, старите вражди не са уталожени, а само временно забравени. Не бе изчезнала спотаената неприязън между летците и безкрилите, нито конфликтът между еднокрилите и наследствените летци. Рано или късно тези проблеми отново щяха да излязат на бял свят.
Този път подземният тунел бе ярко осветен от факли и вътре ехтяха многобройни гласове.
Когато излязоха от другата страна, вече беше тъмна и ветровита нощ, а звездите бяха закрити от облаци. С’Рела бе застанала на ръба на скалата и разговаряше с друг летец — еднокрил, все още облечен в черно. При мисълта за зейналата пропаст стомахът на Марис се сви и ако не беше Еван да я подкрепи, сигурно щеше да падне. Знаеше, че не бива да гледа как С’Рела скача от скалата, от която бе паднала. Внезапно я завладя страх.
Две момчета изприпкаха при С’Рела, за да й помогнат с разгъването на крилете. Тя се обърна, търсейки Марис сред тълпата, и изведнъж погледите им се срещнаха. Марис въздъхна, овладя се и пристъпи напред.
— Чакай, ще ти помогна.
Ръцете й вече изпълняваха привичните движения. Тя плъзна пръсти по изпънатата сребриста материя и опипа съчлененията. Всяко докосване й носеше неимоверно удоволствие — и болка.
Страхът й се върна едва когато крилете бяха напълно разгънати. Кой знае защо, я завладя безумната увереност, че ако С’Рела скочи, ще падне също като нея.
Но успя да се овладее пак, усмихна се на С’Рела и й пожела приглушено:
— Лек път!
— Няма да съжаляваш, Марис — отвърна й С’Рела. — Изборът ти е правилен. Скоро пак ще се видим. — После неочаквано се наведе и я целуна.
— Лек път и на теб! — изрече тя пожеланието, с което се разделяха летците, затича се и скочи от ръба на скалата.
Откъм тълпата се разнесоха ръкопляскания и възторжени викове — С’Рела се издигаше стремително нагоре, подхваната от крайбрежното възходящо течение. Скоро се изгуби от погледите им, сякаш нощното небе я погълна.
Дълго след като изчезна, Марис продължаваше да я дири с очи. Сърцето й туптеше, но този път не само от мъка, а и от радост. Вече беше сигурна, че ще оцелее. Дори без криле тя отново бе летец.
Епилог
Външната врата се отвори и старицата в стаята, просмукана с миризмата на болест, се събуди. Всъщност в стаята имаше и други миризми — на солена вода, дим, водорасли и ухание на ароматен чай, който отдавна бе изстинал на масичката до леглото. Но миризмата на болест доминираше над всички останали — натрапчива, лепнеща, тя сякаш сближаваше стените.
Жената на прага държеше свещ. Старицата виждаше светлинката й — трепкащо жълтеникаво пламъче, което озаряваше фигурата на жената и още една до нея: ала лицата им бяха неясни и размазани. Тя вдигна съсухрената си, покрита със синкави вени ръка към челото си и примижа късогледо.
— Кой е? — попита пресипнало.
— Одера — отвърна жената и старицата се сети, че е дошла лечителката. — Пристигна този, за когото прати. Имаш ли сили да се видиш с него?
— Да — отвърна старицата. — Да. — Тя се надигна и се подпря с разтреперани ръце на леглото. — Ела насам. Искам да те видя.
— Да остана ли? — попита колебливо Одера. — Имаш ли нужда от мен?
— Не — каза старицата и поклати глава. — Ти вече не можеш да ми помогнеш. Само той.