Старицата въздъхна.
— Не се цупи. Сигурна съм, че пееш чудесно. Но никога няма да го чуеш от някой на моята възраст.
Той нервно се зае да настройва инструмента.
— Щом не искаш да ти пеят на смъртното легло — попита, — тогава защо прати за певец чак в Града на бурите?
— Защото аз искам да ти попея — заяви тя. — Няма да ти е чак толкова неприятно, макар че съм скарана със свиренето и нотите. В повечето случаи рецитирам.
Певецът остави инструмента настрана и скръсти ръце.
— Странно желание — отбеляза той. — Но преди да стана певец и аз дълго съм бил слушател. Между другото, казвам се Дарен.
— Добре. Приятно ми е да се запознаем, Дарен. А сега слушай внимателно. Искам да запомниш думите и да пееш тази песен, след като умра, стига да сметнеш, че е добра. А сигурно ще ти хареса.
— Вече зная много добри песни.
— Не и тази — рече тя.
— Сама ли я написа?
— Не. Тя ми е нещо като подарък на прощаване. Брат ми я изпя, когато легна на смъртно легло, и ме накара да я запомня. Изпитваше непоносими болки и смъртта дойде като облекчение, но той не й се отдаде, преди да се увери, че съм запомнила думите. Наложи се да ги науча бързо, макар че плачех, докато я пееше. Това стана в едно градче на Малък Шотан, преди повече от десет години. Та както виждаш, тази песен значи много за мен. А сега, ако обичаш, слушай.
Тя запя.
Гласът й бе немощен, мъчително изтънял, всеки опит да запее по-високо завършваше с мъчителна кашлица. Нямаше усет за мелодията, нито можеше да поддържа ритъма, но знаеше думите и това бе най-важното. Тъжни слова, следващи тихата, меланхолична мелодия.
Песента бе посветена на смъртта на една жена — прочут летец. Когато остаряла — казваше се в нея — тя намерила криле и си ги сложила, както правила в годините на своята младост. Затичала се с тях, а всички нейни приятели се втурнали след нея и я предупреждавали, че е стара и немощна и че не е летяла от години, а умът й бил толкова объркан, че дори не се сетила да разгъне крилете. Ала въпреки това тя не ги послушала. Стигнала скалата и преди да успеят да я хванат, скочила и започнала да пада. Приятелите й закрили очи, за да не гледат как ще се удави в морето. Но точно в последния миг крилете й изведнъж се разтворили и сребристият им плат се изпънал. Вятърът я подхванал, издигнал я нагоре и застанали на ръба на скалата, другарите й чули нейния смях. Тя описала кръг над тях, с развети от вятъра коси, и на отблясъците, които хвърляли сребристите й криле, те забелязали, че жената отново е млада. А тя им помахала за сбогом и отлетяла на запад, за да се изгуби в лъчите на залязващото слънце. Никога повече не я видели.
Когато старицата довърши песента, в стаята се възцари тишина. Певецът се бе облегнал назад, загледан замислено в трепкащото пламъче на лампата.
Жената се покашля раздразнено.
— Е? — попита тя.
— Ами… — Той се усмихна и се изправи. — Извинявай. Песента е хубава. Мислех си каква мелодия ще й подхожда.
— И с друг глас — по-уверен и без кашлица, нали? — засмя се тя. — Запомни ли думите?
— Разбира се — рече той. — Искаш ли да ти я изпея?
— Да. Инак как ще разбера, че си я научил?
Певецът се усмихна и отново взе инструмента.
— Знаех си, че ще стигнем до него — промърмори той. Щом докосна струните, стаята се изпълни с меланхолия. После изпя песента, с тънък, вибриращ глас.
Когато приключи, попита на свой ред:
— Какво ще кажеш?
— Не се перчи — скастри го тя. — Поне си запомнил думите.
— А за гласа ми?
— Добър е. Добър е, наистина. И ще стане още по-добър.
Той остана доволен.
— Виждам, че не преувеличаваш — ти наистина можеш да оцениш доброто пеене. — Сега и двамата се усмихнаха. — Странно, че никога досега не бях чувал тази песен. Пял съм всички песни за нея, но не знаех, че Марис е умряла по този начин. — Той я стрелна със зелените си очи.
— Не се прави, че не знаеш. Добре ти е известно, че аз съм жената от песента, само дето още не съм умряла. Но скоро и това ще стане.
— Наистина ли смяташ да откраднеш криле и да скочиш от скалата?
Тя въздъхна.
— Това ще е чиста загуба на един безценен чифт. А и едва ли ще мога да изпълня на моите години Скока на Гарвана. Макар че винаги съм искала да го изпробвам. През целия си живот съм го виждала само пет-шест пъти и невинаги успешно. Аз бях от онези, на които не им стискаше да се пробват. Сигурно затова доживях до дълбока старост.
— Сигурно — кимна той.
— Що се отнася до смъртта ми, предполагам, че ще издъхна тук, в това легло, и то съвсем скоро. Най-много да ги накарам да ме изнесат навън, та да зърна за последен път залеза. А може и да се откажа. Очите ми вече хич ги няма и може въобще да не видя къде е слънцето. Важното е, че след като умра, някой летец ще ме вземе със себе си и ще ме отнесе над океана, където ще ме хвърли — нали така погребват летците. Дали обаче ще летя, докато падам надолу? Едва ли. Труповете не могат да летят. По-скоро ще тупна като камък, право в зейналата паст на някоя сцила. Безсмислена работа, ама нали така повелява традицията. — Тя въздъхна. — Вал Еднокрилия беше прав. Поиска да го погребат тук, на Морски зъб, и да поставят каменна статуя над гроба му. Той сам я нарисува. Но Вал обичаше да нарушава традициите.