Той кимна.
— Значи предпочиташ да те помнят с тази песен, а не с истината за теб?
Тя го изгледа презрително.
— Мислех, че си певец — рече и отмести поглед. — Един истински певец би ме разбрал. Песента показва как наистина съм умряла. Кол го знаеше, той разбираше от тези неща.
— Но… — Младият певец се поколеба.
Вратата се отвори и влезе Одера, със свещ в едната ръка и чаша в другата.
— Стига си пяла. Съвсем ще се измориш — скара се тя на старицата. — Време е да поспиш.
Старицата кимна.
— Така е. Главата пак ме заболя. Дарен, никога не падай от хиляда стъпки върху камъни. Или ако го правиш, не си падай на главата. — Тя взе чашата с тесис и я пресуши на един дъх. — Гадост. Можеше поне да я подсладиш.
Одера задърпа певеца към вратата. Той спря на прага.
— Тази песен — рече. — Обещавам да я изпея. И други също ще я пеят. Но няма да я запея, докато… нали разбираш… докато не чуя.
Тя кимна, вече замаяна от изпития тесис.
— Естествено.
— А как се казва? Песента.
— „Последният полет“ — отвърна тя усмихнато. Нейният последен полет, разбира се, и последната песен на Кол.
— „Последният полет“ — повтори той. — Марис, мисля, че разбирам. Песента е вярна, нали?
— Вярна е — съгласи се тя. Но не беше сигурна, че я е чул. Гласът й бе съвсем отпаднал, а Одера дърпаше младежа навън. Малко по-късно тя се върна да изгаси лампите и старицата остана сама в тъмната, вмирисана на болест стая, под древните, пропити с кръв плочи на академия „Дървокрил“.
Ала въпреки тесиса сънят не идваше. Беше я завладяло някакво странно вълнение, каквото не бе изпитвала от много време.
Стори й се, че чува някъде високо над нея да назрява буря и как първите едри дъждовни капки вече шляпат по обветрените скали. Крепостта бе яка, много яка, и тя знаеше, че няма да се срути. Ала въпреки това имаше усещането, че тази нощ най-сетне ще отиде да види баща си.