— Така беше и тук, на Нюманхоум — увери я Виктор.
— И никой не се е безпокоил за… — Тя замълча, огледа се и понижи глас. — За свръхнаселеността?
Виктор я погледна и се усмихна с превъзходство. Знаеше, че слага сол в раната, но не можеше да се сдържи.
— Ако имаш предвид убийството на хора, защото е трудно да бъдат изхранени — не. Никога. Всъщност искаха да има много хора. От всеки се изискваше да има колкото се може повече деца. Ние с Реза имахме четири — похвали се той, без да обяснява какво точно означава „ние с Реза“ и разделеното родителство на децата…
Децата.
Виктор изгуби нишката на онова, което разказваше. Неочаквано изстиващата яхния и миризмите от претъпканата столова престанаха да му бъдат приятни. Децата! Никога нямаше да ги види отново.
Той се извини и излезе навън. Не искаше никой да го види, че плаче.
Когато се върна, Мириан го погледна бързо и продължи да разказва за преживяванията си като пазач на фризер.
— Там има всякакви неща — казваше той. — Няма да повярвате. Има цяла стая, пълна със сперма и яйца, и животни, донесени от Земята и неразвъдени тук. Китове! Термити! Шимпанзета…
— Какво е термит? — попита жената отсреща, без да поглежда Виктор.
Виктор направи всичко възможно да обясни.
— Това са вид насекоми. Създават неприятности на хората в Калифорния, защото ядат дървените им къщи. А шимпанзето е маймуна… голяма — добави той, защото единственото, което си спомняше за шимпанзетата, беше, че е виждал много от почти приличащите на хора примати в зоологическата градина в Сан Диего и беше впечатлен повече от ужасната миризма, отколкото от лекцията на баща си за видовете маймуни.
За момент настъпи тишина. После Мириан каза:
— Видяхме „Арк“, когато бяхме навън. Само че беше много близо до огненото кълбо и не можахме да го разгледаме добре.
Виктор видя, че всички малко се смутиха, когато Мириан спомена за огненото кълбо. Но все пак го беше споменал — това беше добра възможност да пробва.
— Огненото кълбо… — започна той.
Всички впериха очи в него. Дори Мириан го гледаше подозрително.
„Да вървят по дяволите!“ — помисли си Виктор.
— Аз знам какво представлява огненото кълбо — каза той. — Това е скъсен изглед на Вселената. По някакъв начин, не знам как, ние сме ускорени толкова много, че настигаме светлината.
Тишина. Изобщо никаква реакция. После Мириан преглътна и каза:
— Трябва да се връщаме на работа, Вик.
Но жената отсреща се пресегна и докосна ръката му.
— Какво имаш предвид? Как може да стане това?
— Нямам представа — тъжно призна той. — Нещо ни дърпа. Или бута, може би, но не знам такива сили, които могат да го направят. Във всеки случай нашата планета и слънцето, и всички други планети около него, и няколко други звезди се движат от нещо.
— Какво разбираш под „нещо“? Да не би да е Бог? — попита ядосано жената. — Фреди не е казвал нищо за него.
— Не, не е Бог — набързо отговори Виктор. — Това нями нищо общо с Бог, разбира се. То е някаква природна сила може би… или… — И млъкна ядосан и на всички, и още повече на себе си.
Не беше спрял навреме.
— Да не би да искаш да кажеш, че Великият транспортьор не е Бог? — попита жената.
Един старец до масата се изправи, белите му мустаци потреперваха.
— Не ми харесва този разговор! — заяви той. — Връщам се на работа!
Докато отвеждаше Виктор от масата, Мириан намръщено го предупреди:
— Трябва да внимаваш какво приказваш! Аз съм толерантен, знаеш го… но не искаш да бъдеш обвинен в ерес и подкопаване на вярата, нали?
„Този ден — помисли мрачно Виктор — съвсем не върви добре.“
Не му мина през ума, че може да стане и много по-лош.
Беше наведен над клавиатурата, когато Тортий внезапно влезе. Той бързо изчисти екрана, но не достатъчно бързо: тя беше зърнала на дисплея спектралния анализ.
— Какво е това? — попита застрашително тя. — Свърши ли с поправката на плановете?
— Почти са готови — отговори той с престорена усмивка. — Ще ги предам следобед.
— Искам ги сега! Имам среща с Комитета на четирите сили по възстановяване и искам да им покажа какво тряб ва да се направи на „Арк“. Какво правеше? Не — каза тя твърдо, когато той отвори уста — искам да знам какво наистина правеше. Покажи ми!
— Но, Тортий… — почна той, а после разбра, че нями никаква полза, набра името на файла и на екрана се появи проклетият спектър.