Когато смутени предадоха спермата, Манет им показа къде ще живеят. Храната ги чакаше — пресни плодове, нещо като пай с пълнеж и дребни сладки, и други неща, които Виктор изобщо не можа да разпознае — някои студени, други горещи, с противен вкус за отвикналото му от храна небце.
— Сега можете да разполагате с времето си — каза Манет. — Скоро трябва да се научите да говорите с тези хора, но точно сега единственото, което трябва да правите, е да се храните.
Високият Джерен се изкашля и прошепна сконфузено:
— Ще ни се плати ли?
— Да ви се плати! Свети Фреди, човече! Не разбирате ли, че със самото ви изваждане от фризера ви е платено? — Манет помълча, после призна: — Всъщност това е труден въпрос. Не мога да кажа, че разбирам точно паричната система тук, но предполагам, че има такава. Не, не са ви платили. Онова, което струва храната и всичко, вероятно се начислява по някакъв начин в лабораторията на Нрина. Ако искате нещо друго, забравете го. Не можете да си го позволите.
Мескро наостри уши и попита:
— Какво не можем да си позволим?
— Нищо — отвърна Манет и се намръщи. — Не ме занимавайте с тези въпроси. Имате вид на натрупали достатъчно семе да изстискате по четири или пет проби на ден за Нрина, така че ще го направим още веднъж преди да легнете да спите… но сега по-добре започнете да учите езика.
— Чакайте де — възрази Корелто. — Още не сме свършили с яденето!
— Тогава побързайте — изръмжа Манет. Явно се наслаждаваше на ролята си на шеф и когато те започнаха с пълни уста да му задават още въпроси, безброй въпроси, търпеливо им отговаряше.
Виктор не беше от онези, които питаха. Ядеше мълчаливо и се опитваше да следи казаното, но изпускаше по-голямата част. Вярно ли беше, че мозъкът му е увреден от „фризерно изгаряне“? Сигурно нещо се бе случило; думите минаваха покрай него твърде бързо, за да ги следва, твърде трудни, за да ги разбере. После съзнанието му долови една позната дума: черният, Корелто, попита:
— Къде сме? Това не е Нюманхоум, нали?
— По дяволите, не. Вече ви казах. Това е жизнена среда.
— Искаш да кажеш друга планета? Да не е Небо?
Манет го изгледа скептично.
— Небо? Не знаеш ли какво е на Небо? Ние никога не отиваме близко до Небо… там е адски горещо и хората осакатяват!
Виктор се намръщи. Той беше ходил достатъчно близко до Небо, за да знае че планетата не може да се нарече „гореща“ не и след намаляване на слънчевото лъчение. Но все пак в сравнение със замръзналите планети на системата…
Но Манет не изчака следващия въпрос.
— Искате да знаете къде сме? — попита той. — Ще ви покажа. — Стана от масата и отиде до едно от нещата със стъклено покритие, които приличаха на писалища. — Елате насам — извика той и се наведе навъсено над нещо като клавиатура в единия ъгъл. — Момент…
Всички се струпаха около него. Манет натисна няколко клавиша. Стъклото помътня, после се избистри.
— Там е Нергал — каза Манет, горд от успеха си, че е накарал уреда да заработи.
Виктор изкрещя. Другите трима също. Гледаха право надолу към нещо огромно, светещо червено като жарава.
Виктор не можеше да се сдържи. Пресегна се слепешком и хвана ръката на Джерен. Джерен също трепереше. Виктор почувства, че пада в този горящ ад — не, не падаше; почувства, че червената Нергал плува нагоре към него, залива го.
Гласът на Манет дойде отдалеч:
— Това го наричат кафяво джудже. Преместили са се тук, когато слънцето станало студено, и сега живеем в жизнена среда около него. Жизнената среда е нещо като голям космически кораб. Само че не отива никъде, просто стои на орбита. През последните няколко хиляди години, когато е било студено — имам предвид преди старото слънце да се върне, там са живеели всички.
— Слънцето се е върнало? — извика някой изненадано, но Виктор почти не го чу. Гледаше надолу вцепенен. Знаеше, част от него знаеше, че не е погълнат от светещата погребална клада. „Това е — каза си той — само част от «фризерно изгаряне», вцепененост, прозрачен тънък воал, опънат между мен и света.“ Почувства, че се олюлява.
— Хей — разтревожено възкликна Джерен. — На този му става нещо.
Пред Виктор се появи лицето на Манет. Изглеждаше възмутен.
— Болен си — каза той. — По-добре да си лягаш.
Виктор се опита да фокусира зрението си и каза: