— А, нищо — каза Виктор.
Но всъщност не беше нищо. Беше бързо пламване на неочаквана и неоправдана надежда. Защото едно малко кътче в ума му неочаквано се проясни като пулта, на който беше видял Нергал и си беше спомнил за Реза.
През следващите няколко дни на новия си живот Виктор непрекъснато мислеше за Реза — докато спеше, щом се събудеше, докато даваше сперма, докато ядеше, докато се опитваше да научи новия език — непрекъснато. Но мислеше за нея така, както се мисли за мъртвец. При това починал много отдавна.
Чудеше се някак си абстрактно дали Реза беше имала щастлив живот след неговото замразяване. Чудеше се дали ѝ беше липсвал, или по-рано или по-късно се бе примирила с неговата загуба и се бе омъжила за някой друг. Някой като Мириан може би. Тя би била ценна съпруга за него, защото беше много активна сексуално, но нямаше да му усложни живота с бременност.
Надяваше се, че се е омъжила. Надяваше се, че е била щастлива — във всеки случай толкова щастлива, колкото беше възможно някой да е щастлив на този свят.
Не стигна дотам да си мисли, че не ѝ е липсвал. А тя му липсваше, наистина му липсваше. Но това беше далечна, някак си притъпена болка. Щом чу настоящата дата, той почти почувства необратимото превключване на ума си на друга вълна.
Никой не може да тъгува четири хиляди години.
Завесата на първите две действия от живота му беше паднала. Започваше третото.
Може би това не беше животът, който желаеше — но беше единственият, който му бе останал.
Виктор се отдаде на изучаване на езика на хората, които му бяха върнали живота. Не беше лесно. Мъглата в ума му правеше всичко трудно, но имаше и помощ.
Най-голямата помощ бяха пултовете.
Той разбра, че фактически те са като старите машини за обучение. Осигуряваха му часове разговори с учебна цел, с дружелюбен, помагащ, умен учител, който му говореше от пулта.
Учителят определено не беше истински и Виктор го знаеше — това беше компютърно генерирана триизмерна картина и фактът, че приличаше на любезен (изключително мършав) млад мъж, не можеше да го измами. Но беше достатъчно истински, за да поправя граматическите му грешки и да му осигурява превод на всяка дума и мисъл, които не разбираше.
Другите, които бяха съживени заедно с него, бяха заети, разбира се, със същите занимания. Само за високии Джерен беше трудно, колкото и за Виктор. Джерен не беше особено умен и при него това не се дължеше на увреждане при замразяването, както при Виктор — той просто си беше тъпичък. Дори с мъглата в мозъка си Виктор беше доста по-схватлив.
Същевременно именно Джерен стана приятел на Виктор. Малкият лукав Мескро, който се стараеше да се сприятели с Манет, нямаше време да отделя внимание на хора, които нямат власт, и беше привлякъл към себе си Корелто. Джерен беше този, който помагаше на Виктор, когато се затрудняваше, Джерен му носеше храна през онези първи дни, когато той беше слаб или твърде замаян, за да отиде да си вземе. Пак Джерен стоеше скромно до Виктор с обърнати настрана очи, докато Виктор изпълняваше задължението да мастурбира и му помагаше да се прибере до леглото, когато свърши. И разговаряше с него, когато Виктор имаше нужда да приказва, и мълчаливо го наблюдаваше, когато спеше.
Джерен беше голям мъж — по-висок от Виктор, много по-висок от повечето хора от ледената ера на Нюманхоум. Беше и як, широкоплещест — тромава мечка с плътен глас, но толкова тих, че почти не се чуваше. Той, изглежда, се стараеше да не пречи на никого. Когато говореше, извърташе очи, така че да не предизвиква другия.
У него имаше нещо, което караше Виктор да го съжалява — или да го презира. Защо един такъв човек толкова много се самоунижава? Само защото чувства някого малък и ако някой мисли себе си за малък, кой е онзи, който може да се похвали, че не е?
Виктор така и не успя да се примири с онова, което трябваше да върши, за да си изкарва прехраната, тъй като, докато го вършеше, с него почти винаги имаше някой. Обикновено това беше Манет. Той, изглежда, изпитваше удоволствие да унижава донорите на сперма и очевидно повече от всичко обичаше да унижава Виктор. Ако имаше нещо, което Виктор мразеше в секса, това беше да се опитва да го прави сутрин, а Манет беше непреклонен.