Другата страна на монетата беше, че мъжете бяха по-малко енергични от Виктор — много по-малко.
Мъжете не бяха много по-едри от жените. „Не са и много по-силни“ — мислеше си Виктор; там, където живееха, не се изискваха големи мускули. (Мъжът Декадак, от лабораторията на Нрина, се оказа смущаващо изключение.) Особено след като никой от тях не полагаше много физически труд. В сравнение с тях Виктор беше великан. Той беше по-едър от повечето размразени в банките за сперма, тъй като по тяхно време на Нюманхоум храната не беше достигала, а свеж въздух също.
Когато започна да излиза от лабораторията на Нрина, Виктор се срещна с много непознати. Дори се опитваше да заговори някои от тях, за да практикува езика, но беше предпазлив. Когато ги гледаше, установяваше, че те също го гледат и със също толкова загадъчен интерес. Реши, че знакът на челото е вероятно предупреждаващ. Погледите на някои от жените бяха открито сексуални и Виктор високо ги оцени — споменът за Реза бавно избледняваше в ума му.
Някои от изпълнените с нескрито полово желание погледи определено бяха на мъже и това не му беше толкова приятно.
По времето, когато Виктор вече можеше да бъде разбиран от хора като Нрина, животът му беше станал рутинен. Той ядеше, когато му предлагаха храна. Спеше, когато беше уморен. Даваше исканата от него четири пъти на ден сперма — малко изненадан от себе си, но не недоволен: в края на краищата сега той беше в разцвета на средната възраст! И през това време, през цялото си свободно време се опитваше да опознае света, в който живееше.
Разбира се, Виктор не беше единственият новодошъл в тази жизнена среда. На Джерен, Мескро и Корелто тя бе също толкова чужда, колкото и на него, и двама от тях, най-малко, бяха любопитни. (Джерен не беше. Той приемаше всичко, без да се оплаква или да задава въпроси. Неговият основен интерес беше да се грижи за Виктор.) Но тримата имаха едно предимство, което липсваше на Виктор — Манет, ветеранът, излязъл от фризера осем месеца преди тях, им казваше всичко, което искаха да знаят. Но не обичаше да говори с Виктор.
Поради някаква причина, Виктор не можеше да каже защо, Манет не го обичаше. Слабо казано. Когато зърваше Манет да го гледа, Виктор размишляваше върху странната идея, която си беше създал, без да може да си обясни защо — че изразът в очите му прилича почти на страх.
После Нрина го извика за преглед.
Виктор я поздрави, като внимаваше с произношението. Тя само му махна с ръка към масата за прегледи и почна редовните процедури — докосна главата му с различни инструменти, разгледа полихромните показания, опипа частта точно над слепоочието, което го болеше толкова много, и изглеждаше доволна, когато той каза, че вече не го боли.
— Кракът ти — каза Нрина. Говореше бавно, за да може да я разбира. Той покорно го вдигна на масата и тя допря една бръмчаща палка до превръзката.
Розовата наденица се отвори. Виктор погледна, подуши и затвори очи, стараейки се да не повърне. От прасеца му липсваше голямо парче. Това, което беше останало, миришеше на загнило.
На Нрина, изглежда, това не ѝ направи впечатление. Тя се наведе над него, огледа го и го изследва с много инструменти, които излъчваха светлини с цветовете на дъгата. После, удовлетворена, го напръска с пулверизатор с нещо, което не приличаше на нищо познато, но бързо разпръсна ужасната миризма и покри раната с нещо като злато. Накрая Нрина натисна двете половини на приличната на наденица обвивка, седна, присви колене до гърдите си и го загледа.
После заговори на Виктор бавно, дума подир дума:
— Ти… си… пострадал… от неправилно замразяване. За… дълго време. Разбираш ли ме? — Той кимна. — Така че… има две неща. Кракът ти… е напълно оздравял. Той ще… мисля аз… е добре… след един сезон. Ще… се оправи… съвсем.
— Това е добре — каза Виктор.
— Аз… вкарах… допълнителен материал… в мозъка ти… да замести… изгубената част. Това може да стане. Мисля, че то стана… частично.
— Частично?
— Може би по-голяма част. Трябва да почакаме.