— Чаках достатъчно — мрачно каза той.
Тя го погледна за момент замислено. После, усмихвайки се, каза:
— Ти ще… чакаш още малко. Сега отивай. Ще помагаш на Манет. Ти трябва да учиш… за да свършиш исканата от теб работа.
Манет го чакаше пред стаята за прегледи, намръщен повече от обикновено. Когато Виктор го попита какво е искала да каже Нрина, Манет избухна:
— Иска да каже, че ще ти даде моята работа, проклет да си! Хайде. Ще ти покажа какво да правиш… само не ми приказвай! — После го поведе към най-външната обвивка на жизнената среда, където ги чакаше приличащият на дух, но странно мускулест мъж, който беше татуирал Виктор.
Сега мъжът не носеше ефирна мантия; беше облечен в блестящ гащеризон с цвят на мед, който покриваше всичко от врата до петите, и държеше качулка от същия материал.
— Това е Декадак — каза Манет намусено. — Обличай се.
Декадак го погледна въпросително, но не каза нищо, а изчака, докато Виктор се мъчеше да облече същия вид облекло. Беше леко и гъвкаво, но се чувстваше като метално. В същото време беше еластично, защото се плъзна съвсем леко над наденицата около крака му.
— Сега отиваме вътре — каза Декадак. — Говореше езика на местните хора. Виктор се беше съсредоточил върху обличането и му трябваше известно време да го разбере.
— Декадак каза да действаш — озъби се Манет. — Слагай тази проклета качулка!
Тримата сложиха качулките си, после влязоха в една малка стаичка; Манет затвори външната врата — беше задушно, но светло — и отвори една врата на другата страна.
Прозрачната предна част на качулката на Виктор веднага се замъгли и той усети хапещ студ. В следващия миг Манет грубо го сръга в гърба, чу се слабо щракане, а след това съскане. Леденият въздух в костюма се затопли и заскрежената лицева част постепенно започна да се прояснява.
Манет застана пред него — гледаше го хем сърдито, хем доволно. И говореше. Виктор виждаше устните му да се движат, но звукът идваше от вътрешността на качулката точно до ухото му.
— Вече целият си закачулен — каза Манет. — Сега да преместим някои замразени трупове.
Работиха час или повече. Костюмите им се захранваха с топъл въздух от маркучи, свързани с гнезда в стената; преместваните мъртъвци бяха трупове от криогенните камери на Нюманхоум.
Работата беше тежка — издърпваха капсули и ги отваряха да достигнат до замразените тела вътре. Въздухът във фризера сигурно беше много сух, защото нито върху капсулите, нито върху телата нямаше никакъв скреж. Някои бяха с лице надолу и те бяха по-лесните — при тях единственото, което Виктор и Манет трябваше да правят, бе да ги издърпат или да откъснат твърдата замръзнала тъкан на бедрото и след това да застанат отстрани, докато Декадак пъхаше в твърдата като скала плът инструмент с триъгълно острие, за да извади мъничка проба. Онези, които бяха замразени с лице нагоре, бяха по-трудни — те трябваше да бъдат извадени или най-малкото обърнати на една страна, така че Декадак да има достъп до тях; и тогава Виктор можеше да види замразените лица. Някои приличаха почти на заспали. Други бяха с разкривени лица. Трети сякаш мълчаливо пищяха.
После плъзгаха капсулите обратно — всяка бе маркирана със звезда, кръст или полумесец. Виктор беше щастлив, когато свършиха, защото се беше изплашил да гледа труповете и да знае, че до неотдавна е бил един от тях — и че може би отново ще бъде един от тях.
Когато се върна в учебната зала и се наведе над машината за обучение, той си духна на пръстите. Всъщност не бяха измръзнали. Душата му беше измръзнала. Помисли си, че никога вече няма да се стопли.
Но докато приказваше със своя нереален наставник от пулта, започна да забравя за фризера.
— Какво ще учим днес, Виктор? — попита изображението. — Твой ред е да избираш.
— Благодаря — отвърна Виктор със съзнанието, че не благодари на истинска личност. — Би ли ми показал още картини?
— Разбира се. Говориш все по-добре. Какви картини би желал да видиш?
— Ами… — започна Виктор — аз се интересувах от астрономия. Би ли могъл да ми покажеш как изглеждат небесата сега? Искам да кажа не само Нергал, а всичко.
— Разбира се — отвърна учителят му. — Може би ще е най-добре да ти го покажа като обкръжение. — Той изчезна от пулта и веднага около Виктор се появи образ. Целият беше почти черен. — Това са — продължи безтелесният глас — всички астрономически обекти, които се виждат от настоящето ти положение. Жизнените среди са изпуснати. Виктор видя тлеещия като догарящ въглен Нергал. Зад гърба му светеше слънцето — не много ярко, но те бяха много по-далеч от Нюманхоум; може би то си беше възвърнало цялата яркост. Два доста ярки обекта имаха видими дискове — някоя от луните на Нергал, несъмнено. Той избра няколко по-малки ярки обекта — звезди и две планети…