Освен това — нищо.
Нищо? Виктор се изправи и се вгледа в почти безличното небе.
— Но къде е Вселената?
— Имаш предвид оптическата концентрация, която се виждаше известно време? — попита спокойният безтелесен глас. — Тя започна да потъмнява преди хиляда и триста години, а от осемстотин години вече изобщо не се вижда. Това, което виждаш, е Вселената. Няма нищо друго.
И с болезнена сигурност Виктор най-после повярва. Наистина бяха минали четири хиляди години.
Два дни по-късно казаното от Манет се сбъдна. Когато Виктор и другите тръгнаха към стаята с флакони за сперма, готови да започнат да ги пълнят, се появи Манет. Изглеждаше бесен и в същото време изплашен.
— Спрете — каза той. — Нрина смята, че е получила достатъчно от вас. Ние… — Той преглътна. — Ние заминаваме. Всички освен Виктор. Той остава тук.
— Къде заминаваме? — попита Корелто уплашено. Мескро погледна изпитателно лицето на наставника си и после попита:
— Уволниха ли те?
— Млъкни, Мескро! — озъби се Манет. — Да тръгваме. Автобусът чака.
— Но… но… — извика Джерен и запримигва. — Но нали трябва да се подготвим.
— За какво? Нямате никакъв багаж — отвърна грубо Манет. — Хайде. Ти не — обърна се той злобно към Виктор.
— Нрина иска да те види. Веднага.
И така те заминаха без предупреждение. Само Джерен се забави да стисне ръката на Виктор и да му каже довиждане. На Виктор не му се разреши дори да ги последва до техния „автобус“.
Нрина беше в коридора. Направи му знак да я следва. Носеше прозрачна дреха с цветовете на дъгата, която някога би могла да се нарече пеньоар. Той се развяваше, без да скрива факта, че под него тя не носи изобщо нищо, дори препаска. Виктор отмести очи, защото имаше нещо, за което наистина искаше да я попита, а оскъдното ѝ облекло го притесняваше.
— За мен е много интересно, че си роден на старата Земя — каза тя, докато вървяха. — Това е моят дом. Можеш да влезеш.
Той я последва неспокойно. Когато влязоха, тя плесна с ръце и вратата зад тях се затвори. Стаята не беше голяма, но беше украсена с растения и въздухът беше наситен с аромати. Имаше и пулт, разбира се, и меки възглавници. Единствената голяма мебел беше меко, с формата на купа нещо като гъба, обърната наопаки.
Приличаше на легло.
Нрина седна на ръба на купообразното нещо, погледна оценяващо Виктор и каза:
— Искаш ли да ме питаш нещо?
Наистина искаше — имаше много неща, за които искаше да пита, и много други, за които съвсем не искаше да пита. Той се смути.
— Искам… искам да знам нещо, Нрина. Дали моят, хм, моят мозък е сериозно увреден.
— Сериозно? — Тя се замисли за момент. — Не бих казала сериозно. Голяма част от паметта ти се върна, нали? Може би ще се върне още. Увреждането може би няма да е трайно.
— Може би!?
Тя вдигна рамене — беше грациозно движение, но изключително тънкото ѝ тяло напомни на Виктор за змия.
— Какво значение има това?
— За мен има голямо значение!
Тя се замисли върху думите му и го загледа внимателно. После се усмихна и каза:
— Но за мене е без значение. — И легна на леглото, продължавайки да му се усмихва, но сега със съвсем друго изражение.
Той установи, че не е безразличен. Ръката му инстинктивно пипна знака на челото му.
— О — каза тя и хвана ръката му. — Всичко е наред. Взех мерки, така че не мога да забременея. Но искам да знам, много искам да знам как хората от старата Земя са правили любов.
Глава 21
Вселената ставаше доста стара, а възрастта на Уон-Ту беше почти колкото на Вселената. На това имаше компенсация, защото колкото по-стар ставаше Уон-Ту, толкова повече време му трябваше да остарее още повече.
Това не се дължеше на релативистичния ефект на разширяване и нямаше нищо общо със скоростта на движение. Беше само въпрос на захранване с енергия. Уон-Ту живееше на гладна диета и това го беше направило много бавен.
Когато беше на младежка или на средна възраст — или дори доста възрастен, примерно когато достигна възраст неколкостотин милиарда години — Уон-Ту старееше бързо, защото вършеше всичко бързо. Уон-Ту беше плазмена личност. Неговият метаболизъм протичаше със скоростта на ядрена реакция; промените в състоянието му ставаха със скоростта на създаване или унищожаване на виртуални частици, възникваха и изчезваха като вакуумни флуктуации.