Така беше някога.
Вече не беше така. Сега Уон-Ту беше почти сляп. Не можеше да отдели енергия за всичките си външни очи — но това нямаше голямо значение, защото какво имаше за гледане в жалката, тъмна, стара Вселена? Той държеше отворено само едно малко „ухо“ за звуци от евентуална комуникация — макар дори „възможна“, той знаеше, че е малко вероятна. С кого можеше да комуникира?
Самото физическо състояние на Уон-Ту беше ужасно. (Колко ужасно е просто изобщо да имаш „физическо“ състояние!) Беше в капан. Почти вграден в твърда маса като човек, заровен в пясък до шия. Вече беше невъзможно да се движи. Това ставаше много трудно и болезнено, и мъчително бавно.
Би могъл да напусне тази звезда. Би могъл да се откъсне от нейния труп и да търси друга. Но нямаше други по-добри от тази, на която беше.
Чудесната, бърза, блестяща фаза на неговото съществувание беше минало, което Уон-Ту почти не си спомняше. (Неговата памет също беше функция на енергията, която отделяше за нея. Голяма част от паметта му беше, така да се каже, затворена в режим на „готовност“ с цел съхраняване на малкото енергия, с която разполагаше.) Видът на енергията за поддържане на този вид живот се беше изчерпал. Той вече не разполагаше с ядрена енергия, нито имаше такава някъде във Вселената, доколкото Уон-Ту можеше да си представи. Всички елементи за ядрен синтез бяха изразходвани.
Звездите бяха умрели.
Всички. И последната. Бяха история; а историята беше преминала през толкова безброй ери, че дори Уон-Ту вече не можеше да отчита времето. Но времето все пак течеше и Вселената беше живяла повече от десет хиляди милиона милиона милиона милиона милиона милиона години.
Това беше число, което дори Уон-Ту не можеше да възприеме. Човек би го написал като единица, следвана от четиридесет нули — 10 000 000 000 000 000 000 000 000 000 000 000 000 000. Той също не би го разбрал, но би могъл да жонглира с числата, за да предаде идеята. Той би могъл например да каже, че ако цялата възраст на Вселената от времето, когато първата човешка раса е започнала да мисли сериозно за това — всичко от Големия взрив до, например, двадесетото столетие на Земята — е било само една секунда, тогава в същия мащаб нейната настояща възраст възлиза на нещо като петдесет милиарда милиарда години…
И, разбира се, и това число не би означавало много с изключение на това, че някой би могъл да разбере, че е много много дълго време.
Ако Уон-Ту имаше философски наклонности, би могъл да си каже нещо утешително, като „Поне добре си поскитах през този живот“. Или „Само веднъж се живее, но ако изживееш живота си добре, веднъж е достатъчно“.
Уон-Ту нямаше такива наклонности. И нямаше ни най малко желание да се потопи с радост в дългата тъмна нощ. Щеше да се съпротивлява с всички сили… ако знаеше начин как да го направи… и ако имаше достатъчно сила.
Имаше време, когато Уон-Ту беше захвърлял звезди с цялата си младежка сила — и бе правил звезди от прашни облаци — беше си направил дори една-две галактики, когато всичките, които се виждаха, бяха започнали да мъждукат и да проявяват признаци на изчезване. Спомняше си поне това, защото му беше доставяло удоволствие да мисли върху чудесните праисторически облаци с размерите на галактики, които беше направил да се разпаднат и да за почнат да се въртят и да трепкат с милиарди раждащи се звезди. Тогава нищо във Вселената не беше по-силно от Уон-Ту — създателя и разрушителя на галактики!
Беше славно време!
Но това време отдавна беше отминало. След десет на четиридесета години повечето неща отдавна бяха отминали.
Какво се беше случило през този период от много, много години?
Отговорът на този въпрос беше прост.
Всичко.
Последната от галактиките се беше оформила и изпарила, и умряла. Последната от новите звезди се беше оформила много преди това, когато огромният газов облак потръпна, щом компресиращата вълна го раздруса и направи така, че да се разбие и да оформи нова звезда. Повече не можеше да има нови звезди. Може би все още имаше тук там реещи се валма прах, но гравитационното привличане не беше достатъчно силно, за да се слеят. Не че нещо се беше случило със самата гравитация. Дължеше се на закона за обратна пропорционалност от квадрата на разстоянието — в края на краищата цялата Вселена все още се разширяваше. Това не можеше да създаде повече материя от енергията, но създаваше повече пространство. Когато Вселената се разширява с всяка секунда, тя се охлажда все повече и повече и така останалата топлина все повече и повече се разсейва. И с това всичко отива все по-далече и по-далече от всичко друго — толкова далече, че става почти невъзможно да се възприемат разстоянията.