Последната от големите ярки звезди много отдавна бе станала супернова; последната от типа Слънце беше станала супергигантска, а след това се бе превърнала в бяло джудже; всички тези разточителни на енергия нехранимайковци много отдавна бяха изгорели. Червените джуджета бяха продължили да съществуват по-дълго. Те бяха най-малките и най-дълголетни от онези пещи на ядрен синтез, наричани звезди, но и те бяха изчезнали. Последната от тях отдавна беше изгоряла и се бе превърнала в буца желязо, загрявана от единствения останал енергиен източник — бавния разпад на протони.
Разпад на протони! Гордостта на Уон-Ту страдаше от необходимостта да живее от такъв слаб енергиен източник като разпада на протони.
Единственото добро в това беше, че той продължаваше дълго. Когато един протон се разпадне, два горни и един долен кварка се превръщат в позитрон (който се отделя и анихилира първия електрон, на който попадне) и двойка кварк-антикварк (което ще рече мезон). След това мезонът няма значение за никого. Анихилацията на позитрон-електрон отделя топлина — съвсем малко топлина.
И всичко това става много бавно. Ако средната продължителност на протона е — нека вече не си играем с големи числа; нека просто кажем, че е казилион години — това не означава, че Вселената ще престане да съществува в момента на изтичане на този срок. Това е средно. Математиците бяха показали, че „полуразпадът“ на протона трябва да бъде около седем десети от казилиона.
Тогава Уон-Ту щеше да е в още по-затруднено състояние, защото половината от протоните щяха да са изчезнали. След още един такъв период щеше да свърши половината от остатъка и след това половината от половината.
Времето на неговия край беше обозримо и Уон-Ту го видя с униние — тогава нямаше да има достатъчно протони в никоя от мъртвите звезди да го поддържа топъл.
Думата „топъл“ е преувеличена. Никой човек не би казал, че тези твърди мъртви буци са много топли; най-високата температура, която може да се постигне от разпадането на протона, е по-малко от десетина градуса над абсолютната нула.
И това беше времето, когато, след като всичко се е случило, няма да се случва нищо, защото никъде няма да има достатъчно енергия, за да предизвиква събития.
Няколко градуса над абсолютната нула за Уон-Ту също не беше топло, но му беше останало единствено това. Твърдата материя, към която някога се отнасяше с презрение — железният труп, останал от последната му звезда беше единственият дом, който можа да намери.
Не беше лесно да се адаптира към такава ужасна среда. Това беше възможно само чрез спиране на по-голяма част от неговите функции и забавяне на всички останали. Сега милисекундите от живота му се точеха като хиляди години.
В едно отношение това беше достатъчно бързо, защото не беше останало много, което Уон-Ту да върши — освен да размишлява върху факта, че за него няма друго бъдеще освен вечността. Той дори не можеше повече да размишлява, защото умът му беше замъглен от лишения. (По-замъглен от ума на човека, почти толкова стар, колкото него — Виктор Сорикейн.) Това също беше добре, защото в моменти на яснота Уон-Ту разбираше, че за него нищо няма да стане по-добро. Единственото, което можеше да се случи, би било сгурията, на която живееше, да продължи все повече да изстива, докато не останеше никаква енергия да поддържа живота му.
И ужасното беше, че тя щеше да продължи да изстива вечно… или почти вечно… толкова дълго, че преди последният протон да се свърши и накрая той да умре, дори сегашната му възраст щеше да изглежда само един миг.
Нищо освен чудо не можеше да промени неговата безнадеждна съдба.
Уон-Ту не вярваше в чудеса.
Чудото трябваше да дойде отнякъде, а Уон-Ту не можеше да види никакво място в треперещата, умираща Вселена, където би могло да се роди чудо. Разбира се, той отдавна беше забравил дузината звезди, изхвърлени от онази древна галактика с такава голяма скорост, защото онази малка система почти беше спряла.