Плюс Милк62. Виктор внимателно изследва бледото светене на Милк, защото тя бе труп на една от звездите, изригнала много отдавна в своето собствено небе. Пултът можеше да му каже малко, защото, изглежда, напоследък никой не се интересуваше защо звездите имат различен цвят и сигурно никой не беше мислил много върху звездната еволюция. Но Виктор беше почти сигурен, че онова, което вижда, вече не е самата звезда, а обвивката на разширяващи се газове, които тя беше изхвърлила и сега осветяваше отвътре.
След което откри, че някой някога в миналото си е направил труда да погледне малко по-отблизо всички тези звезди и е разбрал, че Голд има четири планети.
Планети! Жълтата Голд беше от клас G-4 — доста близка до техния звезден тип, в действителност от типа на земното слънце.
Беше ли възможно някой да е живял на планетите на Голд?
— Всичко съвпада, Балит! — извика Виктор развълнувано. — Съвсем наблизо има планетна система. Предполагам, че на тези планети има живот!
— Искаш да кажеш хора като нас? — опули се Балит.
— Това не знам, Балит. Вероятно не съвсем „като“ нас, ако имаш предвид две ръце, два крака, две очи… нямам представа как биха могли да изглеждат. Но като нас в смисъл с развит интелект. И технология! Защо не? Дори в науката и технологията могат да са малко по-напред от човешката раса… но няма да са толкова напред, че да има голяма разлика.
— Искаш да кажеш, че могат да имат космически кораби?
— Точно така! Междузвездни космически кораби. Да предположим, че тези извънземни от Голд за някакви свои цели… неизвестно какви… Да предположим, че са решили да пренесат малко мебели. Звезди например. Да предположим, че са изпратили на Небо екип да построи машини и че този екип е взел енергия от нашето слънце и после са задвижили звездите с голяма скорост през Вселената. Не разбираш ли, Балит? Това обяснява всичко!
— И ако изследваме много внимателно нещата на Небо може би ще научим как сами да правим такива неща? Или поне ще знаем защо са направени?
— Точно така! — извика триумфиращо Виктор.
Но триумфът му не продължи дълго, защото предположението си беше само предположение и нямаше начин да провери хипотезите си. Той прекара още много време в стаята си, като безплодно препрочиташе данните и мечтаеше да получи съобщение от Нюманхоум.
Една вечер, докато гледаше светлата Голд, на вратата се почука. Беше Фрит. Носеше котето.
— Балит е забравил да го нахрани, а вече спи — каза Фрит, — Можеш ли да помогнеш?
— Разбира се — отвърна Виктор не много любезно. Котето вече беше достатъчно голямо, за да яде обикновена храна. — Идвам. Не трябва да го носиш — добави той. — Пусни го долу. Ако е гладно, ще дойде.
Фрит внимателно остави котето на пода и тръгна да излиза. За изненада на Виктор и Форта беше в кухнята — пиеше вино. Виктор сложи храна в чинийката на котето, то отиде до нея, подуши я, но не почна да яде. Виктор се усмихна и каза:
— Просто не е гладно.
Тръгна да излиза, но Форта каза:
— Защо не останеш да изпием по чашка вино?
И Виктор разбра, че поканата не е случайна. Седна, изчака Форта да му налее и каза:
— Всъщност не ме повикахте да нахраня котето, нали?
Форта се засмя.
— Да. Искахме да поговорим с теб след като Балит заспи.
— Нещо не е наред ли? — попита Виктор.
— Всичко е наред — каза Фрит. — Просто сме малко разтревожени за Балит.
— За бъдещето на Балит — допълни Форта.
Фрит кимна.
— Винаги сме смятали, че той ще иска да стане човек на изкуството… може би танцьор като Форта.
— Не е задължително да е танцьор, стига да е нещо, в което да използва творческите си способности. Нрина мисли, че той има истински талант в генното инженерство — добави Форта. — Това, разбира се, е също вид изкуство.