Недостатъкът в използването на тахионите не беше технически, а тактически. Тахионите бяха шумни. Те се движеха през пространството (вместо да го игнорират, както правеха двойките АРП) и поради това приемащата страна много лесно можеше да разбере посоката, от която идват.
Уон-Ту определено не го желаеше.
Освен това, разбира се, за по-бързи задачи той имаше на разположение и целия спектър от фотони — радио, топлинни, видима светлина, гама лъчи, рентгенови лъчи, дори гравитони. Всички те бяха полезни за различни неща, но бяха ужасно бавни. Никой от тях не можеше да се движи със скорост по-голяма от триста хиляди километра в секунда.
Все пак те можеха да бъдат много удобни, когато се използуваха правилно, особено онези, които имаха средна сила на гравитация. С тях на Уон-Ту нямаше да му е трудно да разпраши която си ще звезда. Дори човешки същества биха могли да го направят, ако имаха достъп до необходимите гравитони, гравифотони и гравискалари и всички онези принадлежности, с които Уон-Ту разполагаше в огромно количество. Ако облъчите една звезда с подходящите частици, можете направо да я деформирате. Единственото, което държи една звезда цяла, е гравитационната сила. Когато тя е разпъната на колелото на изтезанията на частицата, ядрото ѝ започва да бълбука и да изригва като гейзер и никаква структура в нея не може да оцелее.
Уон-Ту лесно можеше да си представи, че това става с неговата собствена звезда, и от тази мисъл го побиваха тръпки.
Уон-Ту можеше да използва и онзи бавен, голям, тромав материал — материята.
За Уон-Ту беше съвсем лесно да направи неща от обикновена материя, но той не ѝ се доверяваше. Тя беше напълно чужда на ежедневния живот. Той я използваше само когато нямаше алтернатива. И все пак, когато се замисли за възможностите си, започна да му се струва, че за случая не би могъл да намери по-добра алтернатива.
Макар че неговият ум — човек всъщност не би казал неговия „ум“, защото Уон-Ту нямаше друго освен ум — та макар че неговият ум, трябва да се подчертае, беше широко разпръснат върху структурата на звездата, на която живееше, вестоносците неутрино предаваха сигналите почти два пъти по-бързо от всякакви телесни дендрити9 в човешкия мозък. Така че не му отне много време да реши, че използването на известно количество материя ще е най-добрата му стратегия.
За това бързо решение му помогна един неочакван настойчив сигнал — неговите „сетива“ го възприеха като нещо средно между звънене на силен алармен звънец и ужилване на оса — от една от неговите АРП-двойки.
Сигналът му съобщи, че друга съседна звезда току-що е избухнала и гори.
Това означаваше, че неговите деца продължават да стрелят по него със сондиращ обстрел. Рано или късно някой от тези изстрели напосоки щеше да го порази; следователно беше време да действа. Това беше война!
При война най-тежката част понасят цивилните. Уон-Ту не можеше да бъде обвинен за онова, което се случи на невинните случайни свидетели в тази война, защото той нямаше ни най-малка представа, че има такива.
Глава 4
Невинният наблюдател Пал Сорикейн сега беше (биологически) между шестдесет и седемдесетгодишен. Това беше много в сравнение с биологическите тридесет и осем години на жена му, но той все още имаше сили да изпълни дълга си към колонията. И така, когато Виктор беше на четиринадесет години (отново биологически), майка му го ощастливи със сестричка.
Виктор имаше известна трудност да приеме бебето с радост. Беше момиче. Освен това беше мъничко и ревеше денонощно и според Виктор беше много грозно.