Беше ред на Алис Бегстайн да ръководи разтоварването на кораба, така че щом акостираха, Виктор слезе на брега, махна ѝ с ръка и тръгна към новите къщи в края на града. Искаше да отпразнува рождения си ден с най-малкия си син, Джен — и може би с Реза, майка му, ако беше настроена дружелюбно.
Реза не беше вкъщи. Фреди Стокбридж седеше пред вратата на стаята ѝ и четеше молитвеника си. Двете деца на Реза спяха.
Виктор го изгледа подозрително, но единственото, което каза, беше:
— Здравей, Фреди. — Виктор не знаеше как да приеме Фреди Стокбридж, който от всички възможности беше избрал да стане свещеник. — Какво правиш тук?
Въпросът всъщност беше: „Защо не си на работа?“ и Фреди отговори на него.
— Днес е светски празник. Нарича се Първи ден с енергия. На електроцентралата има нещо като честване на годишнина.
— Още един проклет празник — каза Виктор в опит да подхване приятелски разговор. Ден на кацането, Ден на майското цвете17 — изглежда, всяко голямо събитие в историята на колонията трябваше да бъде чествано. От друга страна, би му харесвало неговият рожден ден да бъде честван на цялата планета.
— Още един проклет светски празник — поправи го Фреди. — Не е честно, знаеш. Ще повярваш ли, няма да ни позволят да празнуваме Разпети петък! Дори деня на Вси светии, макар че предния ден няма да се учи, за да можем да се маскираме.
— Ще подпиша твоята петиция — излъга го Виктор. — Реза горе ли е?
Фреди само вдигна рамене и се върна към молитвеника си.
— Много ти благодаря — отговори Виктор раздразнено. Мислеше да намине при родителите си, които поне щяха да си спомнят, че има рожден ден, но беше любопитен какво прави Реза и защо е оставила неговото бебе на детегледач — и при това на Фреди Стокбридж.
Единственият начин да разбере това беше да я попита, така че, все още раздразнен, той се затътри нагоре по хълма.
Там имаше тълпа — поне пет-шест хиляди души. Капитан Бу Венгза стоеше върху покрита с флаг трибуна и държеше реч, макар че повечето хора седяха на острата трева, ядяха и изобщо не го слушаха. Речта, изглежда, беше за електроцентралата. Реза не се виждаше никъде.
— … тази чудна геотермална електроцентрала — говореше капитан Бу — ни снабдява с електроенергия вече една година и, с Божия помощ, ще продължи да ни снабдява и през следващите хиляда години. За нас това е Божи дар, приятели, неограничена енергия от геотермалната топлина под краката ни. Слава на името Му! И нека благодарим също на уменията и усърдния труд на нашите другари, които не пожалиха себе си и създадоха това напълно автоматично технологическо чудо, което ни подава потока от енергия, излъчван до нас от „Ню Мейфлауър“…
Виктор послуша няколко секунди — не много заинтересован, макар и малко изненадан да чуе от устата на стария капитан толкова набожни слова — после престана да слуша. Видя една млада жена с бебе и я сбута с лакът.
— Валери? Виждала ли си Реза?
Младата жена го погледна.
— О, здравей, Вик. Не. Не е ли с онези ей там, дето строят дансинга?
И посочи с брадичка една група, строяща дървен подиум. Виктор ѝ благодари с кимване и каза:
— Ще отида да проверя.
Докато вървеше между насядалите по тревата към подготвящите дансинга, гласът на капитан Бу го следваше от високоговорителите:
— … и те обещаха по това време следващата година всички наши криогенни камери да бъдат на това място заедно с генератори за втечнен газ за зареждане на нашите совалки, така че героичните ни приятели в орбита над нас да могат да имат законно полагащата им се редовна почивка…
Сред хората, които строяха дансинга, също я нямаше. Виктор дръпна най-близкия работник, когото познаваше, и попита:
— Уен, виждал ли си Реза?
Младият човек примигна.
— Мисля, че е в обсерваторията.
— В обсерваторията! — учуди се Виктор. Винаги беше мислил за „обсерваторията“ като едно твърде безсмислено хоби на баща си. — Какво може да види на дневна светлина?
— Не, те не гледат с телескоп. Тя е на космическия курс. Имат курс по астрофизика за космически пилоти — преди седмици бяха разлепени обяви.