Но Реза не беше единствената млада жена сред танцьорите. Когато започна следващата мелодия, Виктор хвана една хубава млада тракторнстка и се понесе по дансинга. Обхванат от удоволствието от танца, не забеляза кога негов партньор се оказа Реза. Въртеше я буйно, тя се смееше и се притискаше до него. Танцуваха краковяк — подскок, тракане на токове, пристъпване; играха буйни гръцки танци и бавни израелски танци. Когато Реза пропусна един танц да нахрани бебето, Виктор дори не почувства отсъствието ѝ, но след като танцът свърши, отиде да я види как кърми бебето. Беше му малко неприятно, че Фреди Стокбридж също е там. Фреди не танцуваше. Не четеше и молитвеника си, защото беше твърде тъмно, но Виктор с раздразнение забеляза, че за случая си е сложил свещеническа яка.
Реза вдигна глава към Виктор. Лицето ѝ беше зачервено и щастливо.
— Ей сега ще почнат да пускат фойерверките — каза тя. — Седни до мен, Фреди, донеси ни вино.
Виктор седна на одеялото до нея и загледа как синът му суче гърдата ѝ. После погледна отдалечаващия се Фреди и каза:
— Мислех, че свещениците не трябва да се женят.
— Гледай си твоята работа — сряза го Реза, а после се усмихна и каза: — Е, Фреди не е женен. Просто обича децата. И се справя като бавачка наистина добре.
— Значи не се е метнал на брат си — отбеляза Виктор и от израза на Реза разбра, че трябва да спре. Точно тогава пистолетен изстрел и ахването на тълпата отбеляза първия фойерверк. Фреди се върна с три чаши вино и тримата замълчаха и загледаха фойерверките. Виктор помогна на Реза да завие заспалото дете и да го сложи до вече дълбоко спящото по-голямо дете. Беше започнал наистина да се чувства добре. Фойерверките бяха красиви. А после, когато свършиха, те изиграха последните няколко танца и завършиха със сладкия бавен мизирлау. Мизирлау на гръцки означаваше „любим“. Нито Джейк Ланди, нито Били Стокбридж бяха наблизо, така че той побърза да каже на Реза:
— Ще ти помогна да занесеш децата у дома, ако искаш.
Реза не възрази. Фреди изглеждаше раздразнен, но си отиде. Двамата заслизаха със спящите деца на ръце. Виктор носеше по-голямото, а Реза — бебето Джен. Известно време мълчаха, после Виктор попита:
— За какво е този курс по астрофизика?
— Не е точно за това, което каза баща ти — отговори кратко тя, погледна го любопитно и смени темата. — Целият си изгорял от слънцето. Какво правиш на кораба, излежаваш се по цял ден на палубата, за да станеш неотразим за жените? Ще хванеш рак на кожата.
Виктор не ѝ позволи да му отклони вниманието и попита:
— Мислиш ли, че като знаеш по какво се различава една звезда от типа Волф-Райе от обикновена O-звезда, това ще ти помогне да станеш пилот-космонавт… след двадесет години?
— Може би — отвърна сериозно тя. — И може да не са двадесет; на „Аргози“ има готови за полет совалки и те съвсем скоро ще излетят.
— Обаче чак когато „Аргози“ дойде — присмя ѝ се Виктор. Така говореха всички, когато нямаше нищо, което наистина да желаят: надяваха се на безграничното богатство на третия кораб. — Защо мислиш, че си нямат свои пилоти?
Тя вдигна рамене.
— Ние имаме и наши совалки. Когато пуснат фризерите, ще имаме гориво и за тях. И във всеки случай… — Тя се поколеба, после продължи: — Във всеки случай мисля, че е добре за баща ти да прави нещо. Той, хм, той напоследък много пие.
— Знам — каза хладно Виктор. А после добави: — Това си негова работа.
Реза не каза нищо. Продължиха да вървят мълчаливо известно време, после Виктор каза колебливо:
— Мислех, ако си свободна тази вечер…
Тя спря и го загледа, прегърнала спящото бебе.
— Днес е четвъртък, така че трябва да е мой ред, така ли? Твоята приятелка на кораба не може ли да те направи щастлив?
— Само казах…
— Чух какво каза. — Тя отново тръгна. После се съгласи: — Е, защо не. В края на краищата днес е рожденият ти ден.
Изпомпването на зърното от трюма на кораба и натоварването на новия товар за Южния континент отне осем дни. Виктор трябваше да наблюдава всичко, особено последния товар — четиринадесет стелни крави и един млад бик.
— Кравите страдат ли от морска болест? — попита Алис Бегстайн доставчицата.
Жената избърса потта от челото си.
— Не знам. Очаквате ли бурно море?
— Надявам се не, но никога не се знае.
— Е, тогава ще разберете — каза мрачно жената. — Във всеки случай, ако има буря, ще е по-добре да ги завържете. Може да паднат и да си счупят крак.