— Явно пътуването ще е приятно — отбеляза Алис. А после, когато излязоха в открито море и тя беше на мостика до Виктор, каза: — Шан питаше за теб.
— О, да — каза Виктор, съсредоточен върху избирането на курса. — Съжалявам. Искам да кажа, исках да го видя, но… как е той?
— Учи се да говори.
— Това е чудесно — каза виновно, но доволен Виктор. — Поеми вахтата. Ще видя как е долу. А след това ще включа обучаващите машини.
Подновеният разговор за космически полети беше интересно събитие от престоя му на сушата, но като цяло Виктор не беше щастлив. Тревожеше се за семейството си. Майка му сигурно работеше твърде много, а баща му…
Пал Сорикейн вече не беше онзи мъж, който бе на „Ню Мейфлауър“. И много пиеше. „Причината за това е болката от липсващия крак“, каза си Виктор. Но Реза беше казала — не направо, с нежелание и след като беше мълчала известно време и само защото никога не го лъжеше, — че курсът по астрофизика бил само занимавка. О, приказките за скорошно започване на космически полети — може би — били доста верни; съветът ги гласувал като приоритет със средна важност. Но истинската цел на курса била просто да се даде на Пал Сорикейн да прави нещо. Виктор лично беше видял, че машините извършват по-голяма част от истинското обучение. Те бяха много по-търпеливи от баща му — и по-приятни. Особено с младите ученици, които никога не бяха изучавали астрофизика. Обучаващите машини не можеха да бъдат отблъснати от сърдити тийнейджъри нито да бъдат измамени с ласкателство. Вероятно по-младите ученици научаваха нещо от курса, но другите — е, всички обичаха Пал Сорикейн и бяха готови да изтърпят известно неудобство, за да му доставят удоволствие.
Изпита болка от мисълта баща му да бъде взет на подбив.
Изпита и известно раздразнение от Реза. Макар да бе доволна той да е с нея, тя не изглеждаше особено развълнувана от вниманието му. И изобщо не се опита да скрие от него (пак тази проклета честност!), че около нея има други по-внимателни — и по-често.
Общо взето той беше доволен, че отново е в открито море.
Дори това обаче не беше така вълнуващо, както някога. Когато за пръв път излезе в морето — щом стана достатъчно голям, за да върши работа на възрастен, всичко беше вълнуващо ново. Отидоха на места, където никога не бе стъпвал човешки крак. Посетиха острови, на които развъдиха земни червеи, насекоми, водорасли и растения, както и разсади, от които се надяваха един ден да израстат гори и градини. После, след няколко нюманхоумски години, се върнаха на островите да развъдят второ поколение риби и птици, и малки млекопитаещи, а няколко години след това и няколко лисици, които да спрат прекомерното размножаване на зайците, и овце, за да започне производството на храна. Той беше много млад, за да го включат в разпръскването на минерали в почвата на някои от островите, така че да могат да виреят земни култури, но помагаше в копаенето и пресушаването на блатата. Веднъж дори участва в една експедиция на стотици километри по морския бряг, когато един изследовател си счупи крак в джунглата и трябваше да го измъкнат от гъстата, приличаща на папрат нюманхоумска растителност.
Всичко това беше през годините му на чиракуване. Сегашната му работа беше да командва един от гигантските кораби, превозващи зърно от новите ферми на юг за нарастващия град на Северния континент. Храната за хората на Хоумпорт можеше да се отглежда и по-близко до града и наистина се отглеждаше. Но разчистването на гъстата растителност на Северния континент беше трудна работа. И по-лошото беше, че на практика не можеше да се изчисти. Основното местно пълзящо растение беше по-упорито и от кудзу19, кореновата му система достигаше до дванадесет и повече метра и то направо съсипваше нивите с пшеница и соя.
В един момент градският съвет реши, че ще трябва да построят нов град или няколко градове в по-горещия, по-влажен юг. Местоположението на първия град, Хоумпорт, беше избрано отдалеч, от изображение, получено от сонда, и след набързо направени проучвания от командването на „Арк“ — първите заселници бяха насочили вниманието си към влизане в орбита и бяха допуснали малка грешка. Но подобно на много други грешки, тя се увековечи. Всяка нова сграда ставаше поредната причина градът да остане на мястото си. Зданията не се местят лесно.
Зърното обаче можеше да се пренася доста лесно. Океанът беше общо взето спокоен, а преобладаващите ветрове — достатъчно силни да издуват платната, без в същото време да вдигат големи вълни. Нямаше и айсберги, защото нямаше лед. Имаше малко други кораби и почти никога наблизо; много малко бяха и рифовете и плитчините. Всъщност през следващото едноседмично плуване нямаше да има дъно, по-плитко от триста метра. Сигналите от оставените на орбита междузвездни кораби им даваха по всяко време точното им местоположение, така че между пристанищата екипажът беше само почетен.