До първата седмица на зимата на тридесет и деветата нюманхоумска година на колонията.
Бедата настъпи без предизвестие.
Реколтата беше най-богатата досега на Южния континент. Докато корабът се товареше, Виктор и неговият първи помощник-капитан Алис Бегстайн наеха една кола и отидоха да изследват високата част на Южния континент отвъд земеделските земи. Корабният готвач — един от другите любовници на Алис — предпочете да не участва в това пътуване, така че тя и Виктор спяха заедно и си прекарваха добре — макар Виктор тайно да си фантазираше, че в леглото му е Мари-Клод. На половината път до дома видяха заедно с тях към пристанището да плува упорито едно наутилус22 фон нойман. Беше едно от първите, събрало достатъчно метал, за да включи рефлексите си за връщане. В спиралната раковина, изглежда, имаше поне петдесет камери.
— Трябва да е поне десет тона — предположи Алис. Виктор кимна. Десет тона ценен метал, изсмукан от термалните извори на дъното на Великия океан — какъв смисъл да разработваш мини, когато можеш да изпратиш автомата и той да свърши работата вместо теб? А трюмовете бяха пълни със зърно. И колонията растеше. И се усвояваха нови земи — о, нещата наистина се подреждаха чудесно!
Така си мислеха до последния момент преди да пристигнат в Хоумпорт.
Корабът се плъзна и се прилепи към плаващия док. Виктор видя баща си — чакаше го.
Това го изненада. Виктор го огледа критично и видя, че баща му се е обръснал, но не се е сресал; беше облякъл чиста, гладена риза, но панталоните му бяха кални, макар улиците да бяха сухи. Веднага разбра какво означава това.
Баща му пак беше пиян.
Корабът спря и огромната зурла на тръбопровода за зърно се издигна над дока, спусна се в отворения трюм и започна да засмуква товара. Виктор взе капитанската си чанта, преметна я през рамо и слезе. Баща му каза:
— Майка ти е болна.
Само и направо това. Никакво „Здравей синко“ или „Лоши новини“. Направо: „Майка ти е болна“; и посочи с палец двойния велосипед.
Амелия Сорикейн-Мемел наистина беше болна. Много болна. Първото нещо, което му казаха докторите, колкото се може по-деликатно — но те имаха много малко време да бъдат деликатни или внимателни — бе, че са съвсем сигурни, че умира.
Беше пневмония или емфизем, или грип. Нещо, пренесено от земемерите от делтата на континента от другата страна на планетата.
Бяха пренесли някаква плесен. Запазила се там като паразит на някакви топли водораслови организми от водните плитчини, тя беше намерила в човешките дробове нов дом. За крайбрежните водорасли тя беше обикновен паразит. Само малко забавяше растежа им. За хората беше фатална.
Майка му преживя още седемнадесет болезнени часа. През цялото време хриптеше и се мъчеше да си поеме дъх, дори когато ѝ подаваха кислород с маска, дори след като я поставиха в камера с достатъчно налягане да вкара кислород в дробовете ѝ, дори когато навлажняваха вдишвания от нея въздух с достатъчно силни фунгициди.
Фунгицидите вероятно подействаха на плесента и може би дори я ликвидираха, защото когато майка му умря, лицето ѝ отново беше розово вместо мъртвешки синьо от недостиг на кислород. Но въпреки всичко умря.
Амелия Сорикейн-Мемел не беше единствената, която умря. За два месеца умряха две хиляди и осемстотин колонисти — почти половината от населението на Нюманхоум преди ужасените биолози да открият — не лекарство, не, а фунгицид, който убива спорите върху марлената маска преди да влязат в дихателната система. Фунгицидът миришеше на тор, но това беше малка цена срещу опазването на човешкия живот.
Не само животът на хората беше застрашен. Застрашен беше животът и на целия грижливо развъден добитък — с изключение на рибите, — на всички овце, кози, говеда, кучета, коне, сърни трябваше да се поставят намордници с маски. Всички се съпротивляваха, но оцеляха…
Всички с изключение на котките.
Никой не можа да накара нито една котка да остави мократа маска върху устата и носа си. И котките загинаха до една: котката нямаше господар и не признаваше друг закон освен своя собствен, дори ако трябваше да умре. И наистина измряха.