— Яж си вечерята — изкомандва намусено Виктор. Поради редица причини не желаеше да слуша повече за достойнствата на Били Стокбридж.
Поради епидемията всичко беше забавено и объркано. Корабът на Виктор беше разтоварен за рекордно кратко време, но товаренето на машини и химикали за обратния рейс се забави и отплуването се отложи.
В деня преди най-сетне да отплува Виктор се видя с Реза Макган. Тя беше взела както сина им, така и проходилото дете на Джейк Ланди. Всъщност тя се грижеше за двадесет и две деца — работеше като дневна детегледачка.
— Какво стана с космическото пилотиране? — попита я той.
Реза дори не се усмихна. Не беше смешно — не беше необходимо да казва, че сега, когато епидемията беше върнала всичко назад до нивото на биологично оцеляване, очевидно няма да има работа за космически пилоти.
После, без изобщо да го помисли, той се чу да казва:
— Реза, точно преди да умре майка ми каза, че трябвало да се оженя за теб. Каза ми го… и друг.
— Кой друг? — попита сериозно тя и когато той не отговори, добави: — Прави са, разбира се. Трябваше.
Той примигна изненадано.
— Ще ме вземеш ли за съпруг?
Тя помисли за момент, докато пъхаше шише в устата на едно от малките деца, за които се грижеше. После каза:
— Да. Не. Може би. „Да“ най-напред: правенето на любов с различни хора е един вид детска игра. Време е за задомяване и двамата с теб вече сме на възраст да създадем семейство. След това „не“: ти си лапнал по Мари-Клод Петкин още от училище. Няма никакъв смисъл да мислиш за брак, докато не я изхвърлиш от ума си.
Виктор се изчерви. Тя млъкна.
— Не ми каза какво означава „може би“ — подсети я той.
— Не е ли очевидно? Ако някога успееш да преодолееш сексуалното си влечение към Мари-Клод, може би аз все още ще съм свободна. Обади ми се тогава.
Той се усмихна — не искаше да вземе казаното на сериозно, опитваше се да го обърне на шега.
— Аз ли трябва да ти се обадя? Няма ли ти да ми се обадиш?
— Вик — каза тя сериозно. — Аз ти се обаждам още откакто бяхме ученици. И продължавам да получавам сигнал „заето“.
Виктор отиде на друго погребение — беше умряло по-голямото дете на Алис заедно с всичките хиляди, между които майка ѝ. Алис щеше да остане за известно време вкъщи с Шан.
Погребението беше по-лошо от онова предния ден. С решението, взето на градското събрание, да има отделни погребения за мюсюлмани беше отстранена много малка част от проблема. Китамур Харади беше мюсюлманин, но беше сунит. И не искаше съпругата му да бъде погребана с шиити. Затова беше изкопан по-малък гроб за втората мюсюлманска секта.
И тогава действащият равин на общината (бяха само двама) също се зарази от треската на сегрегация и заяви, че еврейските погребения трябва да се извършват на отделно място, където да се издигне звездата на Давид.
Виктор не виждаше смисъл в това. Поставени в гроба, всички трупове бяха еднакви. „Добре поне — мислеше той с остатъка от чувствата си на християнин, който не е ходил на черква от кацането си на планетата — че католиците и протестантите, дори квакерите и унитарианците не възразяват срещу общия гроб за своите мъртви.“
Не и досега, във всеки случай.
Тази вечер той се остави баща му да го убеди да отидат да видят какво прави Били Стокбридж. Не защото мислеше, че може да бъде интересно, макар че всъщност беше, а за да поддържа някакъв контакт със стареца. Не беше точно сдобряване. Но най-малкото не и издигане на по-висока стена между тях.
Не отидоха в обсерваторията, а до малката стаичка под радиочинията, която Пал Сорикейн беше измолил за астрономическия център. Но Били го нямаше.
— Не знам къде може да е отишъл — каза Пал Сорикейн и се намръщи. — С толкова много умрели всичко се обърка… дори не съм говорил с него от седмици. Е, хайде да видим какво е намерил. Мисля, че това е текущата му програма. Нека да ѝ хвърля едно око…