Не продължи дълго. Виктор откри, че е очарован от гледката, на която не беше свикнал: как Реза прегръща бебето, шепне му, сменя пеленките и го храни. Усещането не беше сексуално. Във всеки случай той не мислеше, че е сексуално, макар че имаше и нещо такова. Беше просто привлекателно.
— Работата покрай децата е доста много — каза той съчувствено, когато отново излязоха навън.
— Много е за един човек — съгласи се тя. „Доста остро“ — помисли той и се почувства неудобно.
— Виж, ако искаш — започна смутено Виктор, — от време на време мога да взимам бебето… искам да кажа, когато съм в пристанището.
Тя поклати глава.
— Не става. То се нуждае от дом. А пък аз от съпруг.
Сега Виктор определено се почувства разтревожен.
— Съпруг? Наистина ли? Би ли желала… хм, искам да кажа, ще си съгласна ли да се любиш само с един човек до края на живота си?
— Като при брак? — Тя помисли сериозно за момент, после се обърна и го погледна от упор. — Верността важна ли е за теб, Виктор?
Той се почувства попаднал в капан.
— Аз… — Виктор се поколеба, размишлявайки върху онова, което ще каже и какво би могло да означава то. — Да, мисля, че съпружеската вярност е важна — каза най-после той.
— Вероятно бих могла — каза Реза. — Да, сигурна съм, че бих могла… искам да кажа, ако сме женени.
Беше съвсем вярно, че не можеха да видят някаква промяна в цвета на звездите, не и с невъоръжено око, но въпреки това промени имаше. В една посока звездната светлина беше отместена към синьото, в другата — към червеното. И отместванията растяха с всяка седмица.
Сега Пал Сорикейн имаше какво да прави. Двамата с Били Стокбридж прекарваха цялото си време в разглеждане на спектрограми и търсене в банките данни на всички възможни сведения, които можеха да хвърлят светлина върху проблема, и макар всички да излизаха безрезултатни, те продължаваха да се опитват да разберат какво, по дяволите, става в тяхното малко космическо пространство.
Спектралните отмествания не засягаха най-близките звезди — това бяха установили доста отдавна. В пространство с обем шест хиляди светлинни години имаше около дузина такива звезди — включително въглените от един от старите избухнали обекти „Сорикейн-Мтига“. Техните спектрограми бяха непроменени. Слънцето на Нюманхоум не беше близко до центъра на този обем, а почти в края — така че Сорикейн отговаряше язвително на колонистите, които (как суеверието се подхранва от неочакваното!) мърмореха, че е богохулствено безразсъдство да се колонизира пространство, в което има някакви променени неща.
Не, просто се беше случило (по някакъв начин!) този обем от пространството да се отдели от останалата част от галактиката. Или тяхната малка група от дванадесет звезди и всички свързани с тях планети, луни и обикалящи по орбита вехтории бяха започнали (по някакъв начин) бързо да се движат по посока на съзвездието Дева, или останалата част от галактиката (отново по някакъв начин — никой не можеше да се сети за някакъв механизъм, който би могъл да направи това да се случи) бързо се отдалечаваше от тях.
Разбира се, всичко това беше ужасяващо.
Нещо повече. Беше невъзможно. Един основен природен закон — закон непоклатим, който стоеше в оснозата на научното знание, елементите на движението, които бяха фундамент, създаден от Исак Нютон и потвърдени от всички учени след него — просто беше нарушен.
Да се мисли сериозно върху това означаваше човек да разбере, че като учен изобщо нищо не знае. Науката просто грешеше.
Но как беше възможно това?
Живеещите на Нюманхоум хора не можеха да се съмняват в науката. Науката ги беше докарала на тази планета. Те не бяха земеделци от третия свят или скотовъдци. Бяха химици, инженери, физици, генетици, минералози, агротехници, математици, доктори, металурзи — почти всеки възрастен от двата колониални кораба имаше научна степен в някаква област и всеки ден те предаваха това знание и тази нагласа на ума на децата си.
Резултатът бе изгаряща дилема, която просто не можеше да бъде разрешена.
Единственият начин за оцеляване беше изобщо да не се мисли за това — поне дотогава, докато можеха да си го позволят. В края на краищата останалата част от техния свят все още се държеше както трябва. Вярно, още съществуваха онези необясними емисии от обгорялата повърхност на планетата Небо, но тя беше много далеч. На повърхността на Нюманхоум и в обикалящите по орбита стари негодни кораби над нея всичко оставаше нормално. Посевите растяха.