— Това е предлог, татко — каза строго Виктор. — Не желая да говоря за космически кораби, искам да говоря за теб. Ако не престанеш с тази отрова, ще се убиеш.
Баща му се усмихна, лицето му бе мършаво и оскотяло.
— Накарай ги да изпратят една сонда и ще оставя пиенето и ще отида с нея.
— Не мога да направя това. Знаеш, че не мога.
— Тогава — каза баща му — следващото най-добро нещо, което можеш да направиш, е да си гледаш работата.
При следващото пътуване Виктор взе на кораба и семейството си.
Беше експеримент. Реза беше квалифициран навигатор, макар да не бе практикувала скоро. Въпреки че корабът не се нуждаеше от двама навигатори — той едва ли се нуждаеше и от един, — винаги имаше нужда от допълнителна работна ръка за контролиране скоростта на ротора и двойна проверка на местоположението спрямо звездите — макар че сега, когато отчитаха по секстанта положението на някоя звезда, не знаеха доколко тя е на правилното си място. Някои от паралактичните отмествания сега се забелязваха дори със секстант.
Алис Бегстайн отказа да даде Шан на новата брачна двойка, затова отплуваха без него. Знаеха, че няма да могат да пътуват заедно повече от веднъж или дваж, защото когато дойдеше бебето, Реза трябваше да остане на сушата най-малко един сезон. Но си струваше да се опита и сега всички бяха доволни. Отначало Таня страдаше малко от морска болест, но заболяването беше повече психологическо, отколкото реално — Великият океан се държеше добре, както обикновено. Децата обикаляха кораба. От екипажа винаги се намираше някой да ги наглежда и да се грижи Таня да прекарва определените часове на корабната обучаваща машина. Бебето беше толкова щастливо на кораба, колкото и навсякъде другаде, а Реза се наслаждаваше на новото изживяване. Лежаха на слънце; на Южния континент обикаляха из хълмовете и се къпеха в тихия прибой. Когато се връщаха, Виктор почти желаеше това да продължи вечно.
Умовете им, разбира се, не преставаха да се измъчват от неизвестността за онова, което ставаше с Вселената.
Това тревожеше дори Таня макар и главно, разбира се, защото виждаше, че възрастните се тревожат. И когато вечер я слагаше да спи, Виктор с желание правеше онова, което Пал беше правил толкова често за него. Историите, които ѝ разказваше, бяха за Земята и за продължителното пътуване до Нюманхоум, и за звездите. През последната нощ преди да пристигнат той стоеше с нея на палубата пред кухнята. Вечерята къкреше на печката, турбините тихо бръмчеха. Таня присви очи към залязващото слънце и попита:
— Какво кара слънцето да гори?
— Не гледай дълго в него, Таня — предупреди я Виктор. — Не е добре за очите. Преди няколко години много хора си повредиха зрението, когато… — Той се поколеба. Не искаше да завърши изречението: „Когато всички поглеждаха през няколко минути към слънцето и се чудеха дали ще изригне като толкова много съседни звезди и ще ни изгори.“ — Когато дойдохме на Нюманхоум — завърши той. — Време е да си лягаш.
— Но какво все пак го кара да гори? — настоя тя.
— Всъщност то не гори — отвърна Виктор. — Не както гори обикновен огън. Това е химическа реакция. Сливане ни водородни атоми и превръщането им в хелиеви атоми.
Таня каза гордо, за да покаже, че е разбрала:
— Искаш да кажеш, че ако взема водород от бутилката и… и тогава какво трябва да направя? За да получа хелий, имам предвид.
— Всъщност не би могла да направиш нищо. Не по този начин. Необходима е много енергия, за да могат протоните — протонът е тежката част от водородния атом, ядрото — да се слеят. Те са с положителен електрически товар, помниш ли? А положителните електрически товари какво правят?
— Отблъскват се — отговори доволна Таня.
— Правилно, мила! Затова, за да се сближат, трябва сила. Това е трудно да се направи. Но вътре в една звезда като земното слънце или нашето слънце — всъщност като всяка звезда — звездата е толкова голяма, че се свива и свива.
Поколеба се, чудейки се доколко Таня ще може да разбере обяснението на термоядрения цикъл. Но за щастие тя, изглежда, следеше всяка негова дума.
— Разкажи ми, татко — настоя тя.
Не можеше да откаже на дъщерята на Ланди, когато му казваше „татко“.
— И така — започна той, вдигна глава и видя Реза да идва към тях с бебето на ръце и с другото, още неродено, издуващо с всеки изминат ден все повече корема ѝ.
— Почти е време за вечеря — предупреди го тя.
Виктор си погледна часовника и каза:
— Само няколко минутки. Преди малко сложих зеленчука, но ако искаш, можеш да извикаш екипажа.
— Първо ми разкажи, татко — помоли Таня.
— И така — каза Виктор, — има някои усложнения. Мисля, че точно сега нямаме време да ги обясним. Но ако можеш да направиш четири протона да се слеят и превърнеш два от тях в неутрони… помниш ли какво е неутрон?
Таня отговори, като внимаваше в произношението на трудните думи.
— Неутронът е протон с добавен един електрон.
— Точно така. Тогава получаваш хелиев атом. Два протона, два неутрона. Само че масата на хелиевите ядра е по малка от сумарната маса на четирите водородни ядра. Следователно остава известна маса…
— Знам! — извика Таня. — E е равно на m по c на квадрат! Излишната маса се превръща в енергия!
— Точно така — потвърди доволен Виктор. — Това кара слънцето да гори. Сега ми помогни да сервираме вечерята.
Когато стигнаха до вратата тя повдигна глава.
— Татко? То някога ще спре ли да гори?
— Искаш да кажеш дали ще изстине? Не и през нашия живот — отвърна Виктор уверено, без да знае, че лъже.