Този регион му беше много интересен. Там, в тази най-далечна от концентричните обвивки на Вселената, той намери областта на сините мъглявини — мънички слаби сини обекти, които сигурно бяха новородени галактики, десетки милиарди, толкова далеч, че дори търпеливите очи на Уон-Ту не можеха да ги разграничат като отделни форми.
Сините мъглявини предлагаха много загадки за любопитния ум на Уон-Ту. Първата, най-лесната за разрешаване, беше защо мъглявините са сини. Уон-Ту намери отговор. Сините мъглявини, които виждаше, идваха от най ярката линия, излъчена от водородния атом, когато е възбуден. (Понякога я наричаха „линия алфа-Лиман“ в чест на учения, който пръв я бе изследвал подробно — но не от Уон-Ту). При източника си тази линия изобщо не беше видима за човешкото око; тя беше в ултравиолетовата част на спектъра. Но на червено отместване 3 или 4 се виждаше като синя.
Най-големият въпрос беше какво има отвъд сините мъглявини. И това, призна Уон-Ту с раздразнение, беше нещо, което той никога нямаше да може да открие, като гледа. Не поради разстоянието, което беше отвъд оптическата линия. Най-вече понеже там нямаше нищо за виждане. Докато газовите облаци, които образуваха галактиките, не започнеха да колабират, те изобщо не излъчваха никаква радиация.
Уон-Ту дишаше в топлото си уютно ядро много недоволен от факта, че природният закон не му позволява да види всичко. Трябваше да има някакъв начин! Ако не да види, то поне да разбере! „Има различни видове следи каза си той, — стига да си в състояние да ги разбереш…“
Някакво повикване наруши съсредоточеността му.
Каква досада! Особено след като точно в този момент той не искаше да говори с никое от децата си.
После с изненада разбра, че повикването не е от някое от децата му. Беше от онова достойно за презрение, с ниско ниво на интелигентност негово материално копие, Файв, което имаше невероятното нахалство да дръзне да го вика.
Дори за огромния интелект на Уон-Ту трябваше известно време, за да разбере какво се опитва да му каже Файв. Не, Файв не просто съобщаваше, той твърдеше, че обектът, който е унищожил, не е бил от онези странни неодушевени материални неща като комети или астероиди. Бил артефакт. И се движел. Имал собствен енергиен източник, който, Файв беше категоричен, идвал от нещо, което било наистина много рядко в неодушевената Вселена.
Енергията на артефакта определено се получавала от антиматерия.
Антиматерия! Уон-Ту се изненада. Никога не се бе сблъсквал с антиматерия, макар, разбира се, отдавна да знаеше, че тя може би съществува и понякога, рядко наистина, е съществувала в малки количества и за много кратко време. Но не това беше най-изненадващото. По-странно беше съобщението на Файв за онези малки независими обекти — направени от материя, — които бяха слезли на повърхността на неговата планета с контейнер, пуснат от големия артефакт. И сега бяха там.
Уон-Ту отдавна беше забравил възмущението си от Файв, който беше дръзнал да го безпокои. Това ново събитие беше твърде интересно.
Разбира се, то не беше важно. Нямаше начин такива мънички ограничени същества да могат да засегнат нещо, което беше интересно за Уон-Ту. Да не говорим, че около тях имаше нещо, което Уон-Ту намираше за противно, странно, отблъскващо. Не му беше лесно да разбере как могат изобщо да са живи.
Разбира се, на хората им беше също толкова трудно да разберат Уон-Ту. Причината беше съвсем същата, но с обратен знак. Материалните същества, хората, възприемаха Вселената в рамките на Нютоновите постулати; Уон-Ту я възприемаше релативистично и квантовомеханистично. Нютоновият възглед за света беше инстинктивно чужд на Уон-Ту, както за хората беше чужда квантовата механика, защото той самият беше явление на квантовата механика. Даже най-загадъчните частички не му бяха чужди, защото той бе направен от тях и живееше сред тях. Той можеше да ги разглежда така лесно, както едно човешко бебе разглежда пръстчетата на ръцете и крачетата си — по същия начин и с всичките си сетива, както бебето се вглежда в тях, докосва ги и ги сгъва, и прави всичко възможно да ги напъха в устата си.
Но когато тези същите частички забавеха движението си и свържеха своите енергии в покой — когато замръзнеха в твърда „материя“, — това за него наистина беше много отвратително.