— Не е подходящо име — оплака се копието. — Това означава ли, че ще трябва да отида някъде?
Много си умен — каза гордо Уон-Ту. — Да. Ти ще напуснеш тази звезда и ще се установиш на друга, далеч.
— Защо?
— Защото никоя звезда не е достатъчно голяма за двама като нас — обясни Уон-Ту. — Не ти ли е тясно? На мен ми е. И двамата ще сме много по-щастливи, когато си имаш своя звезда.
Травълър помисли върху това известно време, после каза:
— Изобщо не се чувствам щастлив. Чувствам се объркан Защо е така, Уон-Ту? Защо не си спомням поради каква причина ме създаде?
— Още си много млад — отвърна бързо Уон-Ту. — И все още се учиш. Но за да се развиеш правилно, ще трябва да отидеш на своя собствена звезда и ще го направиш още сега.
— Така ли? — проплака копието. — Но, Уон-Ту, там ще бъда самотен.
— Съвсем не! — извика Уон-Ту. — Точно това е най-хубавото, Травълър! Виж, щом излезеш оттук, ти ще активираш комуникационните си системи… знаеш ли къде са!
— Да — отговори след момент копието. — Намерих ги. Да го направя ли сега?
— Не, не! — извика Уон-Ту. — Не сега! Когато си далеч. Ще извикаш всичките си нови приятели, които очакват да те срещнат. Хейг-тик и Пукети, и Мром. Просто ще им кажеш: „Ало, обажда се Уон-Ту.“
— Това ли е всичко, което трябва да кажа? — попита подозрително копието.
— Не — благоразумно отвърна Уон-Ту. — Ще искаш да им кажеш също и къде точно се намираш. Тази информация ще намериш като погледнеш в паметите си. И тогава… това е най-важната част, Травълър… тогава ще забравиш за моето съществуване. Ти ще бъдеш Уон-Ту.
— Не знам как да го направя — проплака копието.
— Не е необходимо — увери го мило Уон-Ту. — Ще откриеш, че аз вече съм се погрижил за това: след като напуснеш тази звезда, ти няма да помниш нищо за нея или за мен. И тогава новите ти приятели ще ти кажат всичко, което искаш да знаеш. Ще отговорят на всичките ти въпроси. Тръгвай, Травълър. Желая ти щастливо пътешествие.
Когато последните останали сензори на Уон-Ту го информираха за векторен взрив, отдалечен на няколко светлинни години, той се почувства по-спокоен. Бяха се хванали на уловката. Стрелянето по звездите G-3 щеше да спре.
Сега единственото, което трябваше да направи, беше да чака, докато другите се избият помежду си — може би доста дълго.
Както Виктор и Реза на друго място и в друго време, той не знаеше колко ще е това време.
Глава 14
Когато отвори очи, Виктор почти желаеше отново да ги затвори. Дори дългото спокойно спане във фризерите беше по-добро от тази лудница! Първо видя Реза — разтреперена и изплашена; опитваше се да му обясни нещо…
— Скоро ще кацнем на Нюманхоум. Намериха ни и ни размразиха…
А после се появи някакъв мъж с шотландска поличка, с брада и войнствен вид.
— Ако искаш да слезеш долу, събуди го, чуваш ли? Нямаме време за губене — изръмжа той.
А после и другите. Виктор успя да отвори очи достатъчно, за да ги види. Не познаваше никого. Висок, с мургава кожа, с шотландска поличка, гологръд и бос въпреки студа. Имаше и друг, без брада — приличаше на паж — с руса коса и с парцалив червен пуловер до коленете. Самата Реза носеше черни дрехи, нещо като памучна трикотажна риза, фланелени панталони и блуза с качулка, покриваща по-голяма част от лицето ѝ. Една друга жена беше със също такива дрехи, само че вместо черен нейният костюм беше на сиви и бели ивици като затворническа униформа.
— Кои са тези хора? — изграчи Виктор.
Лицето на жена му изчезна и мястото ѝ зае враждебният брадат човек в черно.
— Аз съм Мириан — каза свирепо мъжът. — Ние спасихме твоя безполезен живот. Ти беше замразен тук от стотици години.
— Предупредих те, че трябва да ги оставим замразени каза жената със затворническите дрехи.
Мириан не ѝ обърна внимание.
— Ти се събуди — каза той на Виктор — и идваш с нас долу.
— Долу? — промърмори като ударен Виктор. — Къде долу? — Никой не му отговори. На старата криогенна палуба имаше десетина души и всички бяха заети с поставяне на такелажни въжета на една от капсулите за слизане. Реза дойде при него с комплект черни трикотажни дрехи. Изглеждаше разтревожена.
— Облечи ги. Мисля, че ако не се приготвиш, просто ще ни оставят тук!
— Ще ни оставят тук? — Виктор примигна. — Тогава защо са си правили труда да дойдат и да ни размразят?