Неочаквано се чу недружелюбен смях — смееше се Мириан.
— О, ние не дойдохме да ви вземем. Трябва ни корабът. Дори не знаехме, че сте тук, докато не отворихме този контейнер, за да намерим нещо за ядене.
— Трябваше да ги оставим замразени — настоя жената в червено. — Сега какво ще ги правим?
— Ще ги свалим — каза мъжът с шотландската поличка. — Също и Мириан. Той ги събуди; ще ги отведе преди да са ни попречили.
— Аз не! — извика Мириан. — Аз съм част от този екип, Доро!
— Слизаш с тях — отговори грубо мъжът с шотландската поличка, — защото аз казвам така, а аз съм капитанът.
Виктор погледна безпомощно жена си. Тя поклати глава, помагайки му да завърже шнуровете на трикотажната риза.
— Събудиха ме преди година и половина, Вик. Знам за тях толкова, колкото и ти. Искаха „Арк“… не съм сигурна дали за да попълнят с антиматерия генераторите на „Мейфлауър“, или може би да го използват за изследване на останалата част от слънчевата система…
— Ние от Народната република не губим време за „изследвания“ — каза студено мъжът с шотландската поличка.
— Няма значение. Казват, че нещата на Нюманхоум вече не са така добри…
— Не разбирам — каза Виктор.
— О, Виктор — изстена жена му. — Опитай се. Живи сме.
Това поне не можеше да се оспори. Когато свърши с обличането, Виктор си каза, че просто да е жив въпреки рисковете само по себе си е чудесно. Чудесно? Не, почти чудо — размразен без микровълни, без заливане с течност за насищане с кислород, само топлина. И органите му, изглежда, работеха нормално. За момент той си спомни за умиращия ослепял капитан Бу, който им даде шанс да се спасят с надеждата да получи наградата си на небето. „Слава Богу, че Бу се върна към християнството — помисли си Виктор. — Без тази убеденост за небесна награда може би нямаше да е толкова готов да пожертва своя живот, за да спаси другите.“
После се сети нещо и попита:
— Какво става със Земята? Още ли не са изпратили кораби?
Мириан се обърна и го погледна. После се засмя.
— Земята! — каза той и другите също се засмяха.
Виктор ги погледна недоумяващо.
— Нещо смешно ли казах? — попита той.
Мириан подръпна брадата си и се огледа дали някой друг ще отговори. После каза навъсено:
— От сто години нищо не сме чули от Земята. Хайде, влизай в капсулата. Време е за стартиране. И забрави Земята.
Забрави Земята!
Но това беше невъзможно. Когато Виктор с мъка се качи в капсулата, вмъкна се в скафандъра и притегна ремъците, не само не беше забравил Земята, но в паметта му изплуваха всичките сцени от детските години. Разбиването на вълните на тихоокеанския бряг, белите облаци по синьото небе, горещината на пустинята, калифорнийските секвои…
Възможно ли бе всичко това да е изгубено?
После за момент не можеше да мисли, защото люковете заскърцаха, затвориха се и капсулата се откъсна от кораба. Видя, че има прозорец. Беше мъничък и от мястото, където се намираше, не можеше да гледа през него. За миг зърна нещо, което сигурно беше Нюманхоум…
Но беше различно, ужасно различно! Имаше малко облаци, но беше трудно да се види, защото почти всичко беше бяло. Великият океан вече не беше син. Беше леден като Северния ледовит океан на Земята, не се виждаше ясна линия между морето и брега. Всичко, всичко беше лед.
— Дръжте се, включваме спирачните двигатели! — извика Мириан.
От неочаквания като с чук удар отвикналото от натоварвания тяло на Виктор потръпна от болка. И това беше само началото. Ударът от влизането в атмосферата сякаш продължи вечно. После свърши; започнаха да падат, олюлявайки се на парашутите от слънчево платно.
Виктор затвори очи. Чувстваше мръсотията и люспите мъртва кожа по тялото си. Всичко ставаше много бързо. Той още не беше свикнал с мисълта, че са стреляли по него — каквото и да бе стреляло — на Небо, и сега не можеше да проумее тази неочаквана нова ситуация.
През спуснатите му клепачи проникна нещо много ярко.
Отвори ги точно навреме, за да види ярко бяло петно. Всички бяха стиснали очи. Яркото нещо се беше показало само за секунда.
— Господи! — учуди се Виктор. — Това слънцето ли беше?
Мириан го погледна свирепо.
— Слънце ли? Разбира се, че не. Ти луд ли си?
— Тогава какво беше? — настоя Виктор.
Мириан поклати глава.
— Все забравям… ти не знаеш изобщо нищо, нали? Казват, че не е било винаги така. — Наближавайки повърхността, капсулата влезе в силен вихър и Виктор се олюля. — Затегнете коланите за приземяване! — извика той, а после каза на Виктор: — Това ярко нещо… е онова, което наричат „Вселена“.