Не само с него. Те не говореха дори помежду си. Враждебността между възрастните от четирите секти се беше предала и на децата, които работеха в мълчание и противна съсредоточеност. Но децата са си деца и не могат вечно да мълчат.
Червеите, торните бръмбари и набраните гъби трябваше да бъдат занесени в птицефермите и складовете за храна. Един ден, когато три от децата не бяха в пещерата, младото момиче от Алахабад се осмели да се приближи до Виктор и го погледна в лицето.
— Здравей — каза той и се насили да се усмихне. — Аз съм Виктор. Ти коя си?
— Аз съм Муни-бет — отговори тя и погледна страхливо към входа. После прошепна: — Вярно ли е? Наистина ли си от старата Земя? Вярно ли е, че си виждал Мека?
Виктор я погледна стреснато.
— Мека? Не, разбира се, че не съм. Спомням си обаче доста добре Калифорния и дори малко от Полша… но когато напуснах Земята, бях на твоите години. А преди това не бях пътувал много.
Тя го гледаше с широко отворени очи.
— Видял си Калифорния? Където живеят кинозвездите и нефтените шейхове?
— Не си спомням да съм виждал шейхове или кинозвезди — отвърна Виктор почти развеселен от наивността на момичето. — Исках да кажа освен по телевизията… но предполагам, че вие имате стари киноленти, на които могат да се видят.
— Ние не гледаме идоли — тъжно каза момичето. — Ако не се броят онези, които гледаме понякога, когато работим на бобените ниви… Великите имат там екрани, но на нас не ни се разрешава да гледаме.
Беше спряла да лови бръмбари, стоеше неподвижна и го гледаше любопитно. Подпрян на лопатата, Виктор осъзна шанса, който може би нямаше да се повтори.
— Тогава кажи ми, Муни-бет, знаеш ли къде работи жена ми? — Тя поклати глава. — Или дали ще ни дадат стая?
— Това зависи от Съвета на четирите сили — обясни тя. — Трябва да попиташ надзирателя си.
— Питах го — отвърна кисело Виктор. Негов надзирател беше великият транспортьор Мириан. Мириан не беше общителен човек и изглежда, се възмущаваше от Виктор, чиято мръсна работа се прибавяше към неговото бреме. — Той ми каза да чакам.
— Разбира се, че ще ти каже да чакаш. Това е правилно. Когато Съветът на четирите сили се събере, може би ще обсъди вашето положение.
— И кога ще се събере?
— О, той се събира всеки ден — каза тя. — С изключение на почивните дни, искам да кажа… събира се в понеделник, вторник и сряда. Но кога ще стигнат до вашия случай, не знам. Имат за обсъждане много важни въпроси както за пийпс, така и за реформистите и сега са претрупани с работа. — Тя понижи гласа си до шепот и се заоглежда, сякаш обсъждаха нещо неприлично. — Не разбирам от тези работи, но всичко е в ръцете на аллах.
— О, разбира се — съгласи се Виктор. После попита: — Муни-бет? Кажи ми друго нещо, ако обичаш. Онова много ярко нещо на небето…
— Вселената, да — отвърна тя и кимна.
— Това имах предвид. Защо го наричат Вселена?
— Така се казва. Мюсюлманите я наричат така — обясни тя. — Не знам защо. Мислех, че Вселената е навсякъде около нас, но те казват, че това вече не е вярно.
Той примигна.
— Вече не е вярно?
— Не знам какво означава това, знам само, че ние се кланяме на него. Те казват, че старата Земя е там заедно с всичко друго. — Тя спря, после добави: — Баща ми казва, че когато бил момче, тя била много по-ярка. Не знам какво означава това, само… — Тя млъкна, обърна се настрана и прошепна: — Връщат се! Не ми говори повече, моля те!
— Защо? — попита той. — Не можем ли да говорим, докато работим?
— Ние не говорим — прошепна тя изплашено.
— Но аз говоря — отвърна той и се усмихна.
Трите други деца го чуха, спряха на входа и го изгледаха смаяно. Момчето в шотландска поличка от Народна република каза заплашително:
— Ще докладвам за това!
Виктор вдигна рамене.
— Какво има за докладване, Вандот? Просто приказвам. Не ми е заповядано да мълча. Ако ти не искаш да слушаш, това си е твоя работа. Но аз съм бил на Земята и ще разказвам каква беше Земята много отдавна, когато бях малък…