Виктор погледна момичето укорително. Тя вдигна надменно рамене и се обърна да си ходи.
— Добре — отвърна Виктор. — Каза си мнението. Сега да хапнем нещо.
— Да хапнем? — изръмжа надзирателят. — Ще бъдем щастливи, ако изобщо ядем тази вечер. Трябва да те заведа в Съвета на четирите сили. Тръгвай!
Нямаше смисъл да го пита за нищо, понеже Мириан не искаше да говори. Виктор все пак се опита, разбира се, и не се изненада, когато Мириан само поклати глава. После му посочи един рафт с парки.
И Виктор разбра, че ще излязат навън.
И тогава, докато си пробиваха път между ледените блокове в прегръдката на смразяващи вихрушки, той вдигна глава и видя нещото, което най-много го озадачаваше: „Вселената“. Беше като слънце, но несравнимо по-ярко от всяко слънце — една чиста синьо-бяла точка в небето, която изгаряше очите му.
Той се опита да си представи как тяхната малка група звезди е могла да се движи толкова бързо, да отиде толкова далеч, че да настигнат светлината, излъчвана от всички небесни тела във Вселената. Трябваше да са се движили почти със скоростта на светлината! Ако имаше някой, когото да попита, с когото да поговори…
Беше твърде студено да говори, а после, когато влязоха в пещерата, където се провеждаха заседанията на Съвета на четирите сили, Виктор почти забрави въпросите си за странното нещо. Защото го чакаше една неочаквана радост.
Реза беше там.
За пръв път се срещаха от двете седмици след приземяването и когато я видя в голата тясна чакалня — нейните „домакини“ от Народната република зорко я пазеха от двете ѝ страни, Виктор изпита неочакван прилив на копнеж, удоволствие и… какво беше това? Той отново го обмисли, докато я държеше в ръцете си и докато пийпс мърмореха заплашително, и реши, че е просто любов.
Установи това с учудване. За него тази мисъл беше нова. Реза беше негова жена, разбира се. Беше подкрепа, удоволствие, другарка… в много отношения полезна съставна част от живота му; но никога досега не беше осъзнавал, че се е превърнала в център на неговия живот по класическия традиционен начин на моногамната любов. Този вид романтично болезнено съсредоточаване беше запазен за Мари-Клод Стокбридж.
Изненада се като разбра, че откакто се бяха върнали в този леден ад, нито веднъж не се беше сещал за Мари-Клод.
— Добре ли си? — прошепна той в хубавата топла коса на жена си.
— Добре съм — отвърна тя. — Грижа се за гербили и пилета… няма да повярваш с какво ги хранят! Бръмбари и червеи, и…
— О, знам — увери я Виктор и се зачуди какво да ѝ каже: за собствената си работа или за стряскащата нова истина, която изгаряше от нетърпение да сподели? Пусна я и я огледа внимателно. Не изглеждаше добре.
Въпреки това желанието да ѝ каже надделя.
— Онова ярко петно, което виждаме… Вселената. Знаеш ли какво означава? Означава, че по някакъв начин… Господи! Не мога да си представя как!… Цялата наша слънчева система и някои съседни на нея се носят през Космоса с релативистични скорости! Ние пътуваме толкова бързо, че настигаме светлината пред нас! И… — Той спря, мигайки при израза на лицето ѝ. — Какво има? — попита Виктор.
— Продължавай, Виктор — каза тя окуражително. — Ти разказваше за звездите, които се движат със скорост близка до скоростта на светлината… нашата и единадесет други, нали?
Той я погледна.
— Ти си знаела?
— Пийпс ми казаха — отвърна тя. — Те казват, че е така от почти триста години, само че е била по-ярка, отколкото е сега.
— По дяволите! — изруга той. — Ако тези хора са знаели, защо Великите не ми казаха?
Тя го погледна някак разсеяно, после кимна.
— Забравих, че ти си при Великите. Те не го вярват. Искам да кажа, че не си задават въпроса защо. Вярват на своята библия. Ако има нещо, което не е казано в Третия завет, не искат изобщо да говорят за него.
— Но… — започна той и спря. Какво можеше да каже? Кипеше вътрешно, но нямаше смисъл да обременява Реза с гнева си срещу тези хора и тяхната глупост, особено след като тя гледаше така нещастно.
Трябваше му доста време да разбере, че в ума на жена му има нещо друго.
— Какво има? — попита той. — Пийпс създават ли ти проблеми?
Тя го погледна изненадано.
— Не, защо?
— Тогава какво ти е?
Тя го погледна смутено, после поклати глава.
— Просто… — Тя се поколеба. — Просто продължавам… да се чудя.