— Да се чудиш?
— Чудя се дали Куин е била щастлива.
Мина много време в мълчание. Накрая вратата на стаята на Съвета се отвори и Мириан излезе.
— Получавате убежище — каза той неохотно. — Съветът току-що взе решение.
— Но… но… но аз мислех, че трябва да се явим пред тях! — възкликна Виктор.
Мириан го погледна любопитно.
— Защо Съветът ще иска това? Какво би могъл да му кажеш, което той вече не знае от доносите за твоите питания?
— Искам да говоря за Вселената! — извика Виктор. — Баща ми беше астрофизик… и ме е учил! Така, както изглежда, онова нещо на небето означава, че цялата наша група звезди пътува със скорост близка до тази на светлината и аз искам да помогна да се разбере защо!
— Затвори си устата — изсъска Мириан и се огледа. — Искаш ли пак да отидеш във фризера? Мнозина от нас са в повече… ако орбиталната електроцентрала не заработи, скоро ще има адски много замразени! Радвай се на късмета си! Съветът смята, че вие двамата може да сте полезни за изстрелване на ракети, за транспортиране на гориво… това е шанс, който не заслужавате. Не го пропилявайте с богохулства.
Глава 17
Първите няколко хиляди години на Уон-Ту в галактиката, която сега беше негов нов дом, минаха като един миг и той беше зает през цялото време. Имаше да се свърши много работа.
За него, разбира се, нямаше истински трудна работа. Нямаше нищо, което вече да не е правил много пъти — това беше, в края на краищата, неговата двадесета или тридесета звезда, да не говорим, че сега беше в третата си галактика. Имаше богата практика и затова знаеше какво да направи най-напред и как точно да го направи.
Първите две неща бяха да подуши всяко ъгълче на звездата си и да построи външните си очи. Това не му отне много време. Едно или две столетия и той вече беше у дома. Този път избра една звезда F-9 — малко по-голяма от онези, които бе предпочел преди, но пък чувстваше, че има право на допълнителна енергия, което ще рече допълнителен комфорт.
После, разбира се, трябваше да провери останалата част от новата галактика. Това неизбежно му отне много повече време. То означаваше създаване на няколко хиляди двойки Айнщайн-Розен-Подолски и изпращането им из други части на галактиката, така че да може да следи всичко, което става на новата територия, над която имаше претенции.
През този период Уон-Ту не престана да чувства известно напрежение. Все пак една галактика е голямо място. Тази, която бе избрал, имаше почти четиристотин милиарда звезди и добре оформена спирална структура — доста желана околност, а как можеше да е сигурен, че в нея не се крие някоя нежелана сила?
Но когато започнаха да пристигат съобщения от широко разпръснатите АРП-двойки, в никое не се споменаваше за такова нещо. Докъдето можеше да достигне — а това беше доста далеч, — всеки обект в тази галактика просто се подчиняваше на тъпите физически природни закони. Нямаше нежелани признаци за намеса. Нямаше никакви необясними структури във фотосферата на никоя от милиардите звезди, които можеше да наблюдава подробно, от неговите сензори не пристигаше никакво излъчване, което да не се обяснява с грубата сила на природните процеси.
Уон-Ту започна да се успокоява. Беше намерил безопасен нов дом!
Беше в безопасност.
И чак след като се беше настанил и бе разгърнал всички сензори, се сети да си зададе следващия въпрос:
В безопасност от какво?
Дълго мисли над този въпрос. Не беше религиозен. Мисълта за „религия“ никога не му бе идвала наум, нито веднъж през милиардите години, откакто за пръв път бе осъзнал, че е жив. Уон-Ту нямаше как да вярва в Бог, тъй като във всяко отношение той беше най-всемогъщият и вечен бог, който можеше да си представи.
Въпреки това случайни тревожни въпроси от този сорт понякога минаваха през огромния му ум. Един човек-философ може би ще ги нарече теологически. Най-трудният — на Уон-Ту му беше трудно дори да го формулира — беше дали в неговото съществуване има някаква цел.
Естествено Уон-Ту добре разбираше една от най-важните цели на своя вид — самосъхранение, императив, който управляваше всички негови планове и действия. Нищо никога нямаше да я промени; но когато му дойде наум да се запита за какво трябва да се съхрани, той не можа да намери отговор.
Тревожният въпрос продължаваше да го тормози.