Но всъщност двойникът не беше допуснал грешка.
Беше минало много време, откакто двойникът нямаше контакт с Уон-Ту — не толкова много в неговата координатна система на времеразширение, колкото за самия Уон Ту, разбира се, но все пак достатъчно дълго. Достатъчно дълго за двойника да разбере с истинско чувство на загуба, че няма да получи никакви нови нареждания от своя господар.
Двойникът нямаше начин да комуникира и с кръвожадните съперници на Уон-Ту. Дори връзката да не беше прекъсната поради релативистичните ефекти на системата, предизвикани от скоростта, близка до тази на светлината, както беше с Уон-Ту, Файв нямаше никакви Айнщайн-Розен-Подолски механизми да се свърже с тях. Уон Ту се беше погрижил за това. Всъщност никъде в обхвата на сетивата на двойника нямаше интелигентно същество е изключение на няколко странни същества от твърда материя, на които той беше разрешил да живеят (за известно време) на повърхността на неговата планета.
Двойникът, разбира се, имаше много малко общо с такива груби същества. Но те бяха там, а дори и един двойник може да се почувства самотен.
Именно поради тази причина Файв позволи на оцелелите от падналите от разрушения „Арк“ същества да достигнат повърхността на Небо, без да бъдат унищожени. Едно от тях, за нещастие, беше сериозно ранено, когато Файи удари неговия контейнер, но имаше още три други.
При първия си случаен „поглед“ Файв видя, че в оцелелите три малки чудовища няма нищо, с което да го застрашат. Ако бяха малко по-напреднали технологично — ако носеха със себе си част от обезпокоителната антиматерия, която имаше на кораба, или някое оръжие, по-модерно от обикновените химически оръжия — тогава щеше да ги ликвидира още преди да са стъпили на планетата.
Файв не беше много интелигентен, но достатъчно, за да разбере, че тези същества не представляват никаква заплаха за него.
Но тогава какво представляваха?
Файв докладва за тях на своя господар, но отговорът на Уон-Ту не му беше много от полза. Уон-Ту не му каза какво да прави с тях, а му остави свобода на действие.
Ето защо Файв направи онова, за което беше подготвен най-добре. Изследва съществата.
От гледна точка на малката Лу Фа, първата от приземилата се група, която Файв избра да разгледа, процесът беше ужасяващ, мъчителен и фатален. Лу едва беше излязла от спускаемия апарат с кислородна маска на лицето и със зареден пистолет, когато беше вдигната брутално във въздуха и разглобена. Най-напред бяха свалени дрехите, пистолетът и маската, тъй като Файв методично разглобяваше всичко, за да разбере какво представлява. Тя изпита силен страх и болка, когато нещата бяха изтръгнати от нея, без да се обръща внимание какво причинява това на нейните стискащи пръсти и съпротивляващи се крайници. Следващата част беше много по-лоша, но за щастие Лу не я усети. Тя беше мъртва, когато тялото ѝ беше отворено за изучаване.
Останалите двама от екипа бяха по-щастливи — за известно време.
Един образец беше достатъчен на Файв да направи приблизителен извод как действат тези неща. Той разбра, че те имат химическа основа. Нуждаеха се от поток от газове (той не нарече процеса „дишане“; необходимостта от него разбра от бедственото състояние, в което изпадна Лу, когато ѝ свали маската). Затова реши просто да наблюдава известно време другите.
Беше предпазлив, разбира се. Когато откри електромагнитна радиация, определено възникнала не по естествен начин и идваща от нещо вътре в спускаемия апарат, той не можеше да го позволи — кой знае какво можеше да означава то? Затова разруши радиопредавателя на спускаемия апарат с една бърза контролирана мълния. За човека, който се оказа на предавателя, това не беше добре, защото мълнията изгори лицето му. Но не беше толкова лошо за Джейк Ланди, защото Файв разбра, че трябва да е по-предпазлив с тези неща.
Файв нямаше емоции. Той имаше заповеди. Команди, които не можеха да бъдат нарушавани… но колко жалко, че не съдържаха инструкции за справяне с тези същества от твърда материя и техните артефакти.
Файв беше много съобразителен. Беше способен да научи онова, което не знае. „Винаги е възможно — разсъждаваше той — по някое време Уон-Ту отново да се обади и да иска да бъде подробно информиран за тези неочаквани по сетители.“
Затова той остави двамата живи. Беше прекрасно да се наблюдават. Файв беше очарован да види, когато раните на жертвите бавно започнаха да заздравяват, че те, изглежда, имаха някакви вградени системи за възстановяване, подобно на него. (Но тогава защо първите двама не се възстановиха?) Файв научаваше все повече и повече за техните потребности и дори им осигури въздух със състав, от какъвто те, изглежда, имаха нужда — състав, какъвто сигурно бяха имали в апарата си. Когато заключи, че се нуждаят и от вода — наблюдаваше колко внимателно я разпределяха помежду си като пленници — им направи и вода. Когато откри, че се нуждаят от „храна“ — което стана доста по-късно и дотогава двамата оцелели бяха вече бледи като мъртъвци, се зае и с това — беше по-трудно, но Файв, разбира се, вече беше изследвал химическия състав на нещата, които обектите ядяха, от изпражненията, които те изнасяха навън и заравяха. За Файв не беше невъзможно да създаде гама от органични материали и да им ги предложи; и някои всъщност те, изглежда, желаеха да „ядат“.