За нещастие за Джейк и за един от неговите оцелели другари това стана доста късно.
Файв видя, че нещата с неговите екземпляри отиват на зле. Екземплярите се движеха все по-бавно и по-слабо. Понякога почти изобщо не се движеха. Прекарваха много време в издаването на звукови вибрации един към друг, но с времето и те станаха бавни и по-редки, както и техният странен навик един по един да издават същите вибрации на някакъв вид метален инструмент. (Естествено Файв изследва инструмента, но той, изглежда, не правеше нищо повече освен да създава аналози на онези вибрации върху бобина от метална лента, затова той им го върна само малко повреден.)
Чудеше се защо не правят копия от себе си, за да имат нови, млади същества от своя вид, които да се грижат за тях. Това би било чудесно. Това би му осигурило постоянен фонд от такива играчки и той би могъл да ги изследва дълго и подробно, да ги подлага на всякакви опити и да види какво ще стане.
За съжаление след време вторият от тях престана напълно да се движи и когато тялото започна да се издува, Файв с неудоволствие разбра, че неговите образци са умрели. И не са си направили копия.
Изобщо не можеше да разбере този пропуск. Не му мина през ума, че и двамата бяха мъже.
Малко по-късно — о, неколкостотин години по-късно, когато образците отдавна се бяха превърнали в безинтересна пепел, Файв се сблъска с друга изненада.
След като през цялото това време не беше чул Уон-Ту, защото неговото релативистично преместване беше прекъснало връзката посредством двойката Айнщайн-Розен-Подолски, той започна да се чуди дали не трябва да опита с някой друг вид комуникация. Или, по-важно, дали Уон-Ту не се опитва да му се обади например посредством тахиони.
И започна да слуша по-внимателно тахионните, после дори и невероятните електромагнитни честоти. Не чу нищо — нищо поне от някой звезден източник някъде освен безкрайно съскане на водород и тракане на въглероден окис, и мърморене от всички други възбудени молекули в звездната фотосфера и газовите облаци — и никакъв артефакт.
Докато не разбра, че от време на време пристига сигнал определено от артефакт, и то на радиочестоти. Приличаше много на онзи, които беше станал причина да разруши радиото на спускаемия апарат, и идваше от собствената му слънчева система.
Всъщност идваше от една планета. Това беше учудващо. Едно човешко същество не би било по-изненадано, ако едно дърво му заговори с човешки глас.
Разбира се, двойникът нямаше никаква представа какво може да се предава с тези странни сигнали, но след като локализира източника им, той разгледа внимателно оптическите честоти и от онова, което видя, потрепери.
Корпусът на кораба, който той беше разрушил, беше започнал отново да се движи със собствена енергия. Той беше отвлечен!
В този момент Файв почти беше готов да освободи силите, които бяха разрушили „Арк“. Ако беше човек, пръстът му щеше да е на копчето. Тъй като Файв беше само материално копие, той нямаше пръсти; но генераторите, които захранваха лазера с рентгенови лъчи, започнаха да светят и да се зареждат на пълна мощност.
Но той не стреля.
Не можеше да реши какво да прави. Защо не можеше да поиска съвет от Уон-Ту!
Раздразнен, Файв прегледа инструкциите си. В тях нямаше нищо за същества от твърда материя. Единственото, което му се нареждаше, беше да откъсне тази група звезди и да отлети далеч. Това нареждане вече беше изпълнил. И нямаше никакви по-нататъшни инструкции.
Файв се опита да направи онова, което неговата програма не предвиждаше — опита се да реши сам дали неговите инструкции имат някаква вградена граница. Енергиите на звездите продължаваха да ги тласкат все по-бързо и по-бързо, но винаги с все по-малко нарастване на скоростта, доближавайки се до граничната скорост на самата светлина.