Тя не каза нищо повече с думи. Нито той. Само когато отново бяха облечени и оправяха леглото на Тортий, тя спря и го погледна.
— Трябва да правим най-доброто, Вик.
— Да — съгласи се Виктор; и това беше краят. Никой не искаше да споменава имената на изгубените Шан и Джен, и Таня, и на малката Куин.
Правенето на най-доброто не беше лесно. В този гладуващ свят едва ли имаше „най-добро“, към което да се стремят.
Задачата, с която се бяха заели, обещаваше повече проблеми, отколкото награди. Още отначало Виктор знаеше, че изпълнението на плановете на Тортий ще е изключително трудно. Не беше знаел обаче колко близко ще са направо до невъзможното.
Преди всичко имаха задача с останките от „Мейфлауър“ да поправят „Арк“. Как щяха да го извършат? Те нямаха в орбита док, за да работят; нямаха необходимите за тази работа големи инструменти; нямаха совалки да свалят инструментите, които имаха на орбита. Нямаха дори планове на корабите, които да използват при работа. Те сигурно още съществуваха някъде по файловете, в съхранените микрофишове, които никой не беше гледал от сто години… „Но ще са необходими още сто години — реши Виктор, — докато ги намерим.“
Онова, което имаше, беше огромна колекция от намалени комопютризирани снимки на стари междузвездни кораби, които Тортий бе направила от орбита, така че от тях поне можеше да се вземат приблизителните размери с надежда, че частите ще паснат там където трябва. Разбира се, никой не очакваше работата да е идеална. В космоса няколко гънки или издутини нямаха значение — не беше необходимо да се получи кораб с аеродинамична форма. Всичко, което се искаше от него, беше да е херметичен и да не се разпадне при ускоряване.
Дори по някакъв начин да успееха да се справят с това изискване, по-трудната работа все още щеше да е пред тях: завладяването на самата враждебна планета Небо.
Тортий изпълни обещанието си — осигури им подробна мозайка на повърхността на Небо с фотоувеличение на всички области, където бяха разположени лазерите (наистина ли бяха лазери?). Във всеки случай оттам беше нанесен удар върху чуждоземните космически кораби.
Реза конвертира всички снимки в триизмерни планове за компютърния дисплей. Тортий имаше добри програми, с труд спасени и съхранени от древните хранилища. По-голяма част от снимките Виктор вече беше виждал: големите, с формата на лале рамкови антени, спиралните неща, които трябва да бяха друг вид антени (или може би някакъв вид вълноводи за някакъв вид разряди?). Дори видя с ужас близко до една от групите позната форма, която при увеличението разпозна като останки от совалката на „Арк“.
До нея нямаше следи от тела. Нямаше и следи от нищо живо или нещо друго.
След една седмица упорита работа Виктор започна да вярва, че в края на краищата прицелването в тези подозрителни артефакти може би наистина е възможно. Но след като се прицелиш, с какво ще ги удариш?
Тогава Тортий направи следващата стъпка — зае се да намери човек, който разбира от ракетно оръжие. Когато го доведе, Виктор с изненада установи, че това е Мириан.
Хванати за ръце, Виктор и Реза влязоха в работната стая до тази на Тортий. Там ги чакаше Мириан и нервно подръпваше светлата си брада.
— Слушай, Вик — започна той веднага. — Не ти дадох никакви шансове. Съжалявам. Положението ми беше трудно. Надявам се да не ми се сърдиш за това.
— Така ли? — каза само Виктор.
— Наистина — отвърна сериозно Мириан. — Не те виня, ако се сърдиш, но, виждаш ли, нуждая се от тази работа. Работата във фризерите… — Изглеждаше смутен. — Е, когато те изпратиха на работа с фекалиите, ми казаха: „Следи го, иначе преди да се усетиш ще заемеш мястото“. Така че това е голям шанс за мен. Ще направя всичко за вас. Кълна се, ще го направя.
— Не трябва да се тревожиш. За мен отговаря Тортий — каза малко притеснено Виктор.
Реза беше по-практична и попита направо:
— Разбираш ли от космически оръдия?
Толкова, колкото всеки друг — отговори Мириан и успя да се усмихне. Което изобщо не бе много, Виктор го разбра, когато той започна да описва идеите. В този замръзнал свят нямаше голяма нужда от далекобойни оръдия; нямаше никакви далечни цели. Когато воюваха сектите, използваха най-много тояги и ножове, а най-голямото и най-ужасно оръжие беше ръчната граната.
Все пак гранати означаваха експлозиви; а след като има достатъчно експлозиви, човек може да ги събере накуп в бойна глава и да я монтира на ракета. По същество нямаше нищо трудно и в построяването на ракета — още по времето, когато по-голямата част от населението на Земята е живеела в землянки, древните китайци са ги правили. Трудната част беше насочването.