Но новодошлият спокойно си нахлупи шапката, положи патериците върху дългата маса за хранене, изкатери се върху спящите хора, легна и затвори очи без нито едно движение повече. Със силата на собствената си тежест той си проправи път между другите тела и при всяко най-малко помръдване на спящите съседи тялото му на часа се вместваше в това нищожно свободно пространство. Щом усети с лакътя и с бедрото си дъските на нара, новодошлият отпусна стегнатите си мускули и заспа.
На другата сутрин се разбра, че пристигналият инвалид е въпросният дългоочакван старши деловодител, чакан с такова нетърпение от лагерната управа.
По обяд го извикаха при началството, а надвечер го прехвърлиха в друга барака — на обслужващия администрацията персонал, където живееха всички лагерни чиновници-арестанти. Бараката имаше много странна, невероятна конструкция.
Строили я, когато началник на лагера бил някогашен моряк, участвал през осемнадесета година в потопяването на Черноморския флот, когато там пристигнал прочутият мичман Расколников.
Морякът направил сухопътна лагерна кариера, а построяването на бараката било негова приумица, дан на морското му минало. Двуетажните нарове в тази барака висяха закачени за тавана със стоманени въжета. Висяха на групи за четирима, сякаш на отделни моряшки каюти. За по-здраво конструкцията бе свързана от едната страна с дълга дебела желязна тел.
Затова при най-малкото движение дори само на един от обитателите на бараката всички нарове започваха едновременно да се люлеят.
А тъй като непрекъснато мърдаха по няколко души, цялата конструкция не преставаше да се движи и скърцаше ли, скърцаше. През цялото денонощие люлеенето и скърцането не преставаха нито за миг. Единствено по време на вечерните проверки наровете спираха като уморено махало и замлъкваха.
Тъкмо в тази барака се запознах със Степанов, с Михаил Степанович Степанов. Така се казваше новият старши деловодител, без каквито и да било „същият известен като“, толкова разпространени тук.
Впрочем едно денонощие по-рано видях неговия „пакет“, донесен от специалния конвой, неговото „лично дело“. То беше тънко, със зелени корици, започваше с обичайната анкета, с две номерирани снимки — анфас и профил — и квадратче на дактилоскопичен отпечатък, напомнящ годишните кръгове на малко дръвче.
В анкетата пишеше кога е роден — 1888, добре запомних тези осмици, последната му месторабота — Москва, НК на РКИ1… Бил член на ВКП(б) от 1917 година.
На един от последните въпроси бе отговорено: подлаган е на репресии, бил е член на партията на есерите от 1905 година… Както обикновено бележките бяха кратки.
Присъдата — 10 години, по-точно смъртна присъда, заменена с десет години.
Лагерна длъжност — над половин година старши деловодител в Соловки.
Анкетните данни на Михаил Степанович не бяха кой знае колко интересни. В лагера имаше много колчаковски и аненковски командири, тук беше и командирът на прословутата Дива дивизия, имаше една авантюристка, която се представяше за дъщеря на Николай Романов, тук беше и прочутият джебчия Карлов, по прякор Предприемача, който наистина приличаше на предприемач, плешив, с огромен търбух и с дебели пръсти — един от най-изкусните джебчии, истински артист, когото показваха на началството.
Тук бе и Майеровски, взломаджия и художник, който непрекъснато рисуваше — върху дъска, върху лист хартия — все едно и също: голи жени и мъже, сплетени във всевъзможни неестествени пози. Майеровски не умееше да рисува нищо друго. Беше прокълнат син на много богати родители от научните среди. Криминалните не го имаха за свой човек.
Имаше няколко графа, няколко грузински князе от свитата на Николай II.
Личното досие на Степанов бе сложено в нова папка и поставено на рафтовете с буквата „С“.
Не бих научил тази необикновена история, ако не беше един случаен неделен разговор в служебния кабинет.
Тогава за пръв път видях Степанов без патерици. В ръцете си държеше удобен бастун, очевидно изработен в дърводелската работилница на лагера. Дръжката бе от болничен тип — вдлъбната, а не изгърбена като дръжките на обикновените бастуни.
Казах „охо“ и му честитих.
— Оздравявам — рече Степанов. — Нямам нищо счупено. Това е от скорбута.
Той нави единия си крачол и видях ивица лилавочерна кожа, която, продължаваше нагоре по крака. Помълчахме.
— Михаил Степанович, защо си в лагера?
— Защо ли? — усмихна се той. — Защото пуснах Антонов…