Вече наближаваше шест и половина — скоро щеше да узнае отговора. Време бе да се преоблече. Стана и извади от куфара си мушамата и кепето с козирката.
— Да тръгваме — каза Ноъл.
Проститутката стоеше до телефонната кабина, докато Холкрофт набираше номера. Искаше тя да е наблизо, в случай че вдигне телефона някой, който не знае английски.
Линията беше заета. До ушите му стигаха отсечено произнесени немски думи, откъслечни разговори на преминаващи покрай тях двойки или шумни възгласи на групи мъже, тръгнали да търсят удоволствие.
Мислеше си, че ако майка му не беше Алтийн, а някоя друга жена, сега той можеше да бъде един от тези хора. В този момент нямаше да стои в тази телефонна кабина, а щеше да се намира в друга част на Берлин, в Бремерхавен или Мюнхен. Ноъл Клаузен, германец.
Какъв би бил животът му? Изпита странно чувство — ужасяващо… и напълно завладяващо. Сякаш се бе промъкнал назад във времето и бе видял, че пътят има и друго разклонение, забулено в мъгла. Някога той не бе тръгнал по него, а сега отново стоеше на същия кръстопът и се чудеше къде ли би го отвела неосъществената възможност?
Ами Хелдън? Щеше ли да я срещне, ако животът му бе протекъл по друг начин? Но сега Хелдън я имаше и той искаше да се върне при нея възможно най-скоро; искаше отново да я види, да я прегърне и да й каже, че… всичко ще се оправи. Искаше да я гледа как се смее и да живее в такъв свят, в който не е нужно да носиш пистолет със заглушител, за да оцелееш. И в който „Рахе“ и „Одесса“ не са заплаха за нормалния живот.
От другата страна се чу мъжки глас, спокоен и плътен.
— Господин Кеслер? Доктор Кеслер?
— За съжаление не бих могъл да излекувам никаква болест, сър — отговори приятният глас на английски, — званието ми често се разбира погрешно. Все пак с какво мога да ви бъда полезен?
— Казвам се Холкрофт. Ноъл Холкрофт, от Ню Йорк, архитект съм по професия.
— Холкрофт? Имам много приятели в Щатите и, разбира се, поддържам кореспонденция с американски учени, но мисля, че не съм чувал името ви.
— Да, сигурно не сте. Ние никога не сме се запознавали. Дошъл съм в Берлин да се срещна с вас. Трябва да обсъдим един поверителен въпрос, засягащ и двама ни.
— Поверителен?
— Да кажем… отнасящ се до семейството ви.
— Ханс? Да не би нещо да се е случило с Ханс?
— Не…
— Семейството ми няма други членове, господин Холкрофт.
— Става дума за събития отпреди години. Страхувам се, че не мога да ви обясня по-подробно по телефона. Моля ви, повярвайте ми, случаят е спешен. Възможно ли ви е да се срещнем довечера?
— Тази вечер? — Кеслер замълча. — Днес ли пристигнахте в Берлин?
— Късно следобед.
— И искате още тази вечер да се срещнем… Въпросът явно не търпи отлагане. Довечера трябва да отида в университета, имам работа в кабинета си за малко повече от час. Девет часа удобно ли ви е?
— Да, съвсем — Ноъл въздъхна с облекчение. — Ще се видим където пожелаете.
— Бих ви поканил у дома, но имам гости. На Курфюрстендам щрасе има един локал. Обикновено има много посетители, но някои сепарета в дъното остават свободни, а и управителят ме познава.
— Отлично.
Кеслер му продиктува името и адреса.
— Ще попитате за масата, резервирана на мое име.
— Добре. Много ви благодаря.
— Моля ви. Само трябва да ви предупредя — винаги казвам на управителя, че храната е великолепна. Това не е съвсем вярно, но той е много приятен и се държи подчертано любезно с хората от академичния свят. Ще се видим в девет часа.
— Ще бъда точен. Благодаря ви още веднъж — Холкрофт остави слушалката; увереността в силите му се бе възвърнала. Надяваше се истинският образ на Ерих Кеслер да съвпадне с представата, която вече си бе създал за него — интелигентен и симпатичен човек с чувство за хумор. Отдъхна си с облекчение.
След като затвори, Ноъл благодари на жената и й даде още десет марки.
— Auf wiedersehen!54 — Проститутката си тръгна. Холкрофт я наблюдаваше как се отдалечава, но вниманието му почти веднага бе привлечено от един мъж с кожено яке, спрял малко по-надолу до павилион за списания. Изложените на витрината порнографски издания изобщо не го вълнуваха — той гледаше право към Ноъл. Щом погледите им се срещнаха, онзи извърна очи от него.
Дали той не бе от враговете му? Някой фанатик от „Рахе“? Или маниак от „Одесса“? А може би бе изпратен от Волфсшанце? Трябваше да разбере.
Този, който те преследва, не би желал да се срещне лице с лице. Но ако усетиш, че той се стреми към пряк конфликт, стреляй…
Точно такава бе инструкцията на Хелдън. Щеше да се опита да приложи това, на което го бе учила тя. Напипа пистолета и заглушителя през мушамата, за да се увери, че са там; свали козирката от кепето, стисна дръжката на куфарчето си и се отдалечи от мъжа с черното яке.