Не се наложи да чака дълго. Чу тихите стъпки да се приближават към него с голяма бързина и си помисли, че преследвачът му също беше научил урока за каучуковите подметки.
Мъжът го отмина, но малко по-надолу, сякаш усетил засадата, забави ход и се взря в мрака. Ноъл изскочи от укритието си с ръка на спусъка.
— Точно теб чаках. Не мърдай — стресна се от собствения си глас. — Имам пистолет. Не държа да го използвам, но само ако мръднеш, ще ме принудиш.
— Преди два дни във Франция не се колеба толкова — отвърна мъжът със силен акцент, напълно невъзмутимо. — Защо не стреляш? Ти си свиня. Но дори да ме убиеш, ние ще те спрем.
— Кои сте вие?
— Има ли значение? Важното е, че ще те спрем.
— Ти си от „Рахе“, нали?
Ноъл видя как на лицето му се изписа безгранично презрение.
— „Рахе“ ли? — повтори той. — Терористи, които избиват без причина. Сбирщина от „революционери“, които никой лагер не желае да приеме. Касапи! Не ме бъркай с тях!
— Тогава „Одесса“?
— Е, това е за предпочитане, нали?
— Защо?
— „Одесса“ ще ви послужи един ден. На нея ще прехвърлите вината за всички убийства, които сте извършили. Иронията се състои в това, че и вие, и ние бихме очистили „Одесса“. Само че ние можем да различим истинските чудовища от палячовците и затова вие сте истинската ни цел. Ще ви спрем — това е сигурно.
— В това няма логика. Остава да си част от Волфсшанце, което е невъзможно!
Мъжът зашепна:
— По един или друг начин всички ние сме част от Волфсшанце, не е ли така? — Очите му святкаха предизвикателно. — Добре го запомни — и да ме убиеш, друг ще заеме мястото ми. Така че стреляйте, хер Клаузен. Може би трябваше да кажа „синът на райхсфюрер Хайнрих Клаузен“?
— Какви са тия глупости, по дяволите? Аз не искам да те убия. Никого не искам да убивам.
— Вече натрупахте известен опит във Франция.
— Убих човек, който се опита да ме убие.
— Aber natürlich55, хер Клаузен…
— Престани да ме наричаш така.
— Защо? Не е ли това името ви?
— Не! Казвам се Холкрофт.
— О, да, разбира се — отвърна мъжът. — Всичко е предварително замислено. Идва почтеният американец, връзките му с миналото са заличени. А ако някой все пак ги разкрие, вече ще е твърде късно.
— Твърде късно за какво? Кой си ти? Кой те изпраща?
— Никога няма да научиш това от мен. Аз съм пречката, която не сте предвидили в плана си.
Холкрофт извади пистолета от джоба си и пристъпи напред.
— Какъв план? — Надяваше се да научи нещо, каквото и да е.
— Женева.
— Какво общо има тук Женева?
— Знаем всичко. Свършено е с плана ви. Няма да спрете орлите. Не и този път. Ние ще ви спрем!
— Орлите? Какви орли? Какво означава „ние“?
— Никога. Хайде, дръпни спусъка. Няма да ти го кажа. Никога няма да ни разкриеш.
Ноъл се бе изпотил въпреки студения нощен вятър. Нищо не разбираше. Вероятно някъде бе допусната страшна грешка. Мъжът бе готов да умре, но не приличаше на фанатик, погледът му бе на интелигентен човек.
— След като не си от „Рахе“ или от „Одесса“, защо за Бога искаш да спреш Женева? Волфсшанце не е против плана и ти го знаеш!
— Вашата Волфсшанце не е. Ние ще използваме сумата за много важна цел.
— Но вие не можете да вземете парите. Ако вие се намесите, няма да ги получи никой.
— И вие, и ние знаем, че това не е точно така.
— Грешите! Те просто ще потънат в земята за още тридесет години.
Мъжът се приближи до него.
— В това се състои цялата беда, нали? Така хубаво го казахте: „ще потънат в земята“. Но тогава дори овъглена земя няма да е останала.
— Какво?
— Няма да е останала дори овъглена земя — повтори и се отдръпна назад. — Разприказвахме се. Все още имате възможност да ме убиете. Макар че би било безсмислено. Снимката е у нас и всичко е ясно.
— Снимката? Вие… в Портсмът?
— Високоуважаван капитан от Кралския флот. Чудно защо ви заинтригува снимката му.
— За Бога! Кои сте вие?
— Враговете ти, Клаузен.
— Казах ти…
— Да, добре — отвърна германецът. — Преставам. Няма да кажа нищо повече. Тръгвам си. Стреляй, ако искаш. Готов съм. Всички ние сме подготвени.
Мъжът му обърна гръб и започна бавно да се отдалечава. Ноъл не можеше да го остави да си отиде след всичко, което чу от него.
— Стой! — изкрещя той и се спусна по петите му. Настигна го и сграбчи с лявата ръка рамото му.
Мъжът го изгледа продължително.
— Повече нямаме какво да си кажем.
— Напротив! Ако се наложи, ще стоим тук цяла нощ! Аз трябва да разбера кой си, кой те изпраща и откъде по дяволите знаеш за Женева, за Бомънт и…