— Ти обеща да ми дадеш дни и седмици, ако пожелая — припомни й той.
— Обещах ги и на двамата, скъпи мой, и ще ги имаме. Но не в Аржантьой. Ще ти обясня, когато се видим.
Беше едва пет и четвърт, а над Париж вече се спускаше зимната нощ. Хладният вятър откъм реката го пронизваше и той вдигна яката на износеното си палто, за да се предпази от него. Погледна часовника си — стрелките не бяха помръднали. Не биха и могли, бяха минали едва десет секунди.
Почувства се като младеж, чакащ за среща момичето, с което се е запознал на танцова забава в лунна лятна нощ. Усмихна се при тази мисъл. Нито нощта бе лятна, нито имаше луна. Той стоеше на един мост в Париж, изложен на студения вятър, облечен в чуждо палто с пистолет в джоба.
Ето че тя се появи на моста. Бе облечена с черния шлифер, русата й коса бе прибрана под тъмночервен шал. Вървеше с отмерена крачка, нито много бързо, нито бавно — една самотна жена, която се прибира вкъщи след работа. Ала красивите й черти правеха впечатление дори от разстояние и я отличаваха сред хилядите парижанки, които се прибираха по домовете си надвечер.
Видя го. Той тръгна към нея, но тя вдигна ръка, за да го спре. Ноъл не обърна внимание на жеста й и продължи напред, разтворил ръце, за да я прегърне. Притисна се в обятията му и той усети как го успокоява топлината й. Тя отстъпи назад и се опита да го погледне сериозно.
— Никога не тичай по мост. Привлича вниманието. Обикновено хората вървят бавно и гледат водата, не тичат.
— Липсваше ми. Друго не ме интересува.
— Трябва да свикваш. Какво стана в Берлин?
Той я прегърна и двамата тръгнаха към кея „Сен Бернар“.
— Имам да ти казвам много неща. Някои са добри, други не толкова. Но ако, научавайки нова информация, се приближаваме към целта, мисля че сме направили две гигантски крачки към нея. Брат ти обаждал ли се е?
— Да. Днес следобед. Един час след като ти звънна. Променил е плановете си — утре ще бъде в Париж.
— Това е най-хубавата новина, която можеше да ми съобщиш. Или поне така ми се струва. Утре ще ти кажа със сигурност. — Те слязоха от моста и завиха наляво покрай реката. — Липсвах ли ти?
— Ти си луд, Ноъл. Разделихме се вчера следобед: аз едва имах време да се прибера вкъщи, да се изкъпя, да се понаспя — така бях зажадняла за сън, и да отида на работа.
— Вкъщи? В твоя апартамент ли?
— Не, аз… — Тя спря, усмихна се и го погледна. — Много добре напредвате за новобранец, Ноъл Холкрофт. Въпросите трябва да се задават небрежно, сякаш без особено любопитство.
— Но това ме интересува.
— Обеща да не ми задаваш този въпрос.
— Не е съвсем така. Попитах те дали си омъжена и дали живееш с някого. На първия въпрос получих отрицателен, а на втория уклончив отговор. Но никога не съм ти обещавал, че няма да се опитвам да открия къде живееш.
— То се подразбираше, скъпи. Ще ти кажа някой ден и ще разбереш колко си бил глупав.
— Кажи ми още сега. Аз съм влюбен и искам да знам къде живее жената, която обичам.
Усмивката за миг изчезна, после отново се появи върху устните й и тя го погледна.
— Ти си като малко момче, което е научило нова дума и непрекъснато я повтаря. Не ме познаваш достатъчно, за да си сигурен, че ме обичаш…
— А, забравих, че си падаш по жени.
— Някои от тях са най-добрите ми приятели.
— Но не би се омъжила за някоя от тях.
— Не искам да се омъжвам за никого.
— Чудесно. Това донякъде опростява нещата. Хайде да живеем заедно през следващите десет години. И двете страни ще могат да се ползват от правото си на избор във всеки момент.
— Звучи чудесно.
Спряха на едно кръстовище. Той се обърна към Хелдън и сложи ръце на раменете й.
— Аз наистина го мисля.
— Вярвам ти — каза тя, но очите й бяха изплашени.
Погледът й го разтревожи и той я попита усмихнато:
— Обичаш ли ме поне малко?
Тя остана сериозна.
— Мисля, че те обичам много повече. За момента ти си усложнение, което не съм очаквала. А аз никак не съм сигурна, че ще мога да се справя с него.
— Толкова по-добре — той се засмя и я хвана за ръка, за да пресекат улицата. — Радвам се, че не си заредена с отговори на всички въпроси.
— Да не би да си мислел, че съм?
— Не, но мислех, че ти мислиш така.
— Не го мисля.
— Зная.
Тази вечер половината от масите в ресторанта бяха заети. Хелдън обясни, че желае масата им да е в дъното и да не се вижда от входа. Собственикът кимна. Той очевидно недоумяваше защо тази belle femme61 е придружена от господин в такова облекло. В погледа му се четеше тъжният коментар: „Нещата не вървят много добре за парижките момичета тези дни. И нощи“.