Утре щеше да се срещне с Фалкенхайм и да го пречупи. След това щеше да го убие.
Отвън изсвири клаксон на кола. Тенисън се отправи към прозореца и погледна часовника си. Точно осем. На улицата пред дома му чакаше уелсецът, за да му даде херметически затворената кутия, в която бяха списъците.
Тенисън извади пистолет от едно чекмедже и го пъхна в кобура под мишницата си.
Искаше му се всичко да е свършило и вече да лети за Париж. Нямаше търпение да се срещне с Клаус Фалкенхайм.
Стаята бе обляна в лунна светлина, макар самата луна да не се виждаше в рамката на прозореца. Холкрофт пушеше, седнал на леглото. Беше четири часът сутринта. Събуди се преди петнадесет минути и повече не можа да заспи. Мислеше си за жената до него.
Хелдън. Тя беше тази, с която искаше да остане до края на живота си, а отказваше да му каже къде и с кого живее. Не можеше повече да слуша несериозните й отговори, не му бе до игри.
— Ноъл? — Гласът на Хелдън долетя до него в полумрака.
— Да?
— Какво има, скъпи?
— Нищо. Просто се бях замислил.
— Аз също…
— Стори ми се, че спиш.
— Усетих те как стана от леглото. За какво мислиш?
— За много неща — отвърна той. — Най-вече за Женева. Скоро всичко ще свърши. Ще можем да спрем да бягаме и ти, и аз.
— Точно за това си мислех. — Тя му се усмихна. — Искам да ти издам една моя тайна.
— Тайна ли?
— Не е много голяма, но държа да видя изражението на лицето ти, когато ти я кажа. Ела тук.
Тя протегна ръце към него и той седна гол на леглото до нея.
— Каква е тайната ти?
— За твоя съперник. Мъжът, с когото живея. Готов ли си.
— Да, готов съм.
— Това е хер Оберст. Аз го обичам.
— Старецът ли? — Ноъл си пое въздух.
— Да. Бесен ли си?
— Извън себе си съм от яд. Ще трябва да го извикам на дуел — каза Холкрофт и я прегърна.
Хелдън се засмя и го целуна.
— Трябва да се срещна с него днес.
— Ще дойда с теб. Нали вече имам благословията на брат ти. Да видим дали ще получа и неговата.
— Не. Трябва да отида сама. Само за около час и нещо.
— Два часа. Повече не ти отпускам.
— Добре, два часа. Ще застана пред инвалидната количка и ще му кажа: „Хер Оберст, ще ви напусна, защото в живота ми има друг мъж.“ Мислиш ли, че това ще го сломи?
— Направо ще го убие — прошепна Ноъл и бавно се наведе над нея.
ТРИДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА ГЛАВА
Тенисън тръгна към паркинга на летище „Орли“ и видя сивото рено. Зад волана му седеше вторият по чин висш офицер на Сюрте. Бе роден в Дюселдорф, но израснал във Франция. Самолетът, с който някога бе дошъл тук, бе излетял от една неизвестна писта северно от Есен. Датата бе десети март хиляда деветстотин четиридесет и пета. Той бе само на шест години и не си спомняше отечеството. Но имаше дълг към него, какъвто имаше всеки Sonnenkinder.
Тенисън отвори вратата и се качи в колата.
— Bonjour, monsier65 — поздрави той.
— Bonjour — отвърна французинът. — Изглеждаш уморен.
— Имам да свърша доста неща тази нощ. Донесе ли това, за което те помолих? Времето ми е крайно ограничено.
— Да, всичко е наред. — Служителят на Сюрте се пресегна към поставката под таблото, взе оттам една папка и му я подаде. — Мисля, че информацията ще ви се стори пълна.
— Кажи ми най-важните неща. После ще я чета. Искам веднага да разбера какво е положението.
— Добре. — Французинът остави папката на коленете си. — Първо, най-важното. Мъжът на име Вернер Герхарт в Нюшател не би могъл да бъде действащ член на Нахрихтендинст.
— Защо да не може? Фон Папен имаше врагове сред дипломатическия корпус. Защо Герхарт да не е един от тях?
— Може и да е бил, но аз говоря в сегашно време — вече не е. Той не само е изкуфял, но въобще не е с всичкия си и това не е обичайното старческо слабоумие. От години е така, станал е за посмешище на хората в селото. Всички го знаят като старец, който си говори сам и храни гълъби на площада.
— Може да симулира — допусна Тенисън. — „Не е с всичкия си“ не ми прилича на термин от патологията.
— Има доказателство за това. Записан е като амбулаторно болен в местната клиника. Медицинският му картон е напълно редовен. Умственото му равнище е като на дете и той едва се грижи за себе си.
Тенисън кимна и се усмихна.
— Достатъчно за Вернер Герхарт. Като говорим за болни, какво е състоянието на предателя в Щутгарт?
— Рак на мозъка в напреднал стадий. Не му остава повече от седмица.
— Значи е останал само един от водачите на Нахрихтендинст — каза Тенисън. — Клаус Фалкенхайм.
— Очевидно. Но той може да е предал властта си в ръцете на някой по-млад. Някой от войниците, които са на негово разположение.