Бог да те благослови!
Хер Оберст
Хелдън се облегна на дървото и погледна към небето. Рехави облачета се движеха на изток, увлечени от бързия вятър. Прииска й се той да отнесе и нея от това място, където непрекъснато трябваше да бяга нанякъде, дебнеше я риск, а всеки човек можеше да се окаже неин враг.
Ноъл й бе казал, че скоро всичко ще свърши и тя ще може да заживее спокойно.
Той грешеше.
Холкрофт я молеше по телефона да не тръгва поне още един ден, но не успя да я разубеди. Чрез „Галимар“ й бяха съобщили, че трябва да прегледа вещите на сестра си; от Хелдън се очакваше да вземе решения и да уреди някой семейни въпроси.
— Ще ти се обадя в Женева, скъпи. Нали ще отседнеш в „Д’Акор“?
— Да. — Какво ли се бе случило? Само преди два часа Хелдън бе толкова щастлива и възторжена, а сега гласът й звучеше напрегнато.
— Ще ти позвъня след един-два дни. Ще търся господин Фреска.
— Искаш ли да дойда с теб? Чак утре вечер трябва да съм в Женева. Кеслер ще пристигне около десет часа, а брат ти — още по-късно.
— Не, скъпи. Това ще е едно тъжно пътуване и предпочитам да бъда сама. Йохан е в Лондон… Ще се опитам да се свържа с него.
— Имаш някои дрехи тук.
— Да, рокля, обувки и един памучен панталон. По-бързо ще ми е да се отбия при хер Оберст… и да си взема по-подходящи дрехи за Портсмът.
— По-бързо ли?
— Да, на път за летището. Трябва да отида там на всяка цена. Да си взема паспорта, пари…
— Аз ще ти дам пари — прекъсна я Ноъл. — Мислех, че вече си ходила у тях.
— Моля те, скъпи, не ме притеснявай — отвърна Хелдън пресипнало. — Казах ти, че съм се отбила в издателството.
— Не, не ми каза така. Каза, че те са ти се обадили. — Холкрофт се разтревожи от нелогичните й обяснения. Скритата в гората къщичка на хер Оберст съвсем не беше на пътя за летището. — Хелдън, какво има?
— Обичам те, Ноъл. Ще ти се обадя утре вечер. Хотел „Д’Акор“, Женева — каза тя и затвори.
Холкрофт остави слушалката, а гласът й още звучеше в ушите му. Възможно беше тя да бе тръгнала за Лондон, но той се съмняваше. Къде отиваше? Защо го излъга? По дяволите! Защо се държеше така? Какво се бе случило?
Нямаше смисъл да остава повече в Париж. Тъй като щеше да пътува до Женева сам, можеше да тръгне когато реши.
Бе рисковано да пътува със самолет или влак. Невидими очи щяха да го следят и той трябваше да се крие от тях. Помощник-управителят на хотел „Жорж V“ му нае кола под името Фреска. Дадоха му карта с маршрута. Щеше да пътува към Женева през нощта.
Алтийн Холкрофт погледна през прозореца на самолета на ТАП68 надолу към светлините на Лисабон. След няколко минути щяха да се приземят. Тя имаше да свърши много неща през следващите дванадесет часа и се молеше на Бога да й даде достатъчно сила, за да успее. В Мексико бе забелязала, че я следи някакъв мъж. После той бе изчезнал на летището, което означаваше, че там го е сменил друг.
Тя се бе провалила в Мексико. Бяха я забелязали. Щом слезеше в Лисабон, трябваше веднага да стане невидима. Не можеше да си позволи още един провал.
Лисабон.
Господи, Лисабон!
В Лисабон бе започнало всичко. Тук й бе казана една лъжа, замислена с дяволско лукавство, в която тя бе вярвала цял живот. Каква глупачка се бе оказала и как се бе оставила Хайнрих да я измами!
Отначало Алтийн бе отказала да се срещнат в Лисабон, защото не можеше да преодолее омразата си към него, но заплахата му я принуди. Тя бе съвсем ясна: бащата щеше сам да разкрие позорния произход на сина си. Ноъл Холкрофт никога нямаше да бъде оставен на мира, защото името Ноъл Клаузен щеше непрекъснато да го преследва, а с него и злата участ да бъде единственият наследник на нацистки престъпник.
Какво облекчение бе изпитала след срещата! Колко благодарна му бе, че заплахата се бе оказала само средство да я извика в Лисабон! Какво изумление и страхопочитание бе изпитала, когато Хайнрих спокойно й бе изложил изключителния план, чийто реален резултат щеше да дойде след години и който бе плод на мечтата за по-добър и по-справедлив свят. Тя го изслуша, повярва му и направи всичко, което той поиска от нея, защото злото трябваше да бъде поправено.
За тези няколко дни в Лисабон тя отново го бе обикнала и под напора на внезапно възкръсналите си чувства му бе предложила себе си.
Със сълзи на очи той бе отказал да я приеме. Бе й отговорил, че не е достоен за нея.
Всичко това е било една майсторска игра! Каква ирония!
Заплахата, която я бе принудила да отиде в Лисабон преди тридесет години, я принуди да поеме същия риск отново. Ако тя претърпеше провал, животът на Ноъл Холкрофт щеше да бъде съсипан. Всички щяха да разберат, че той е Ноъл Клаузен, синът на Хайнрих и инструмент в ръцете на основателите на новия Райх.