— Моля ви! За Рю де Гранж… по кой път?
Тя го погледна изумено, но извърна глава сякаш нищо не беше чула, и се загледа право напред.
— Моля ви, има пострадал! И то, страхувам се, много тежко. Моля ви, мадам! Не говоря добре френски, нито немски… моля ви!
Жената отново се обърна и се вгледа за миг в него. После се пресегна и спусна надолу прозорчето.
— Рю де Гранж?
— Да, моля!
Тя му обясни набързо. Пет преки по-надолу, завой вдясно в подножието на хълма, после вляво…
Колите потеглиха. Целият облян в пот, Ноъл се опитваше да запомни инструкциите дума по дума, всеки номер и завой. Той благодари високо и потегли.
Внезапно се озова на старата улица, без сам да разбере как точно стана това. Подкара нагоре по наклона и след малко встрани се появиха позлатените букви: „HOTEL D’ACCORD“.
Той паркира с треперещи ръце и слезе от колата. На два пъти неуспешно се опита да я заключи, но не успя да уцели ключалката. Задържа дъх и притисна пръстите си в металната броня, за да спрат да треперят. Трябваше да се овладее и да помисли. И най-вече — трябваше да бъде предпазлив. Вече бе виждал врага и бе влизал в двубой с него. Не се страхуваше да го направи отново.
Ноъл погледна към богато украсения вход на хотела. Зад стъклените врати портиерът говореше с някого във фоайето. Не можеше да влезе оттук — ако врагът бе хванал Уили Елис в капан, сега очакваше и той да попадне в него.
Тясна уличка минаваше от едната страна на хотела и се спускаше надолу. Върху каменната стена имаше табела с надпис: LIVRAISONS70.
Сигурно оттук щеше да излезе на някой от сервизните входове. Той вдигна яката на шлифера си и закрачи надолу по тротоара. Бе пъхнал ръце в джобовете си и с едната напипа дулото на пистолета, а с другата — заглушителя. За миг си помисли за човека, който му ги бе дал — Хелдън. Къде ли бе тя сега? Какво се бе случило?
За тебе вече нищо няма да е същото…
Наистина нищо.
Когато се изравни с входа, от него тъкмо излизаше един доставчик, облечен в бяла престилка. Ноъл вдигна ръка и му се усмихна.
— Извинете, говорите ли английски?
— Но, разбира се, мосьо. Това е Женева.
Глупавият американец искал да си направи шега с някого — напълно безобидна, и бе готов да му плати за престилката петдесет франка — два пъти повече от цената й като нова. Сделката бе сключена набързо — това беше Женева. Холкрофт свали шлифера и го преметна през лявата си ръка. Облече престилката и влезе вътре.
Апартаментът на Уили бе на третия етаж, последната врата в успоредния на главната улица коридор. Ноъл мина през неосветено фоайе и се заизкачва по тъмните стълби. На площадката до стената бе опряна количка, а на нея бяха оставени три неразпечатани кутии с хотелски сапун под една полупразна. Холкрофт я отмести, взе останалите три и продължи по мраморните стълби, надявайки се да мине за служител на хотела.
— Jacques? C’est vous?71 — попита приятен глас от долния етаж.
Холкрофт се обърна и вдигна рамене.
— Pardon. Je croyais que c’etait Jacques qui travaille chez la fleuriste72.
— Non — отвърна Ноъл бързо и продължи нагоре.
Стигна до третия етаж, остави кутиите със сапун на стълбището и свали престилката. Сложи си шлифера, напипа пистолета в джоба си и бавно отвори вратата на коридора. Нямаше никой.
Той тръгна към последната врата вдясно, ослушвайки се напрегнато за шумове, но не се чуваше нищо. Спомни си как бе правил същото в една сграда на светлинни години далеч от украсения с орнаменти с цвят на слонова кост коридор, в който се намираше в момента. Това се бе случило в Монтрьо… Място, което за него бе свързано с изстрели. И смърт.
О, Боже, дано нищо не се е случило на Уили. Приятелят, който не му бе отказал, когато не можеше да се обърне към никой друг. Холкрофт извади пистолета и посегна към дръжката на вратата. Изтегли се колкото може по-назад.
С рязко движение изви дръжката настрани и блъсна вратата с цялата си тежест, запъвайки я с рамо като с лост. Оказа се отключена, разтвори се широко и се удари с трясък в стената.
Ноъл клекна и насочи пистолета напред. Стаята бе празна, прозорецът зееше, а студеният зимен вятър издуваше завесите. Той тръгна към него озадачен — защо ли прозорецът стоеше отворен в такова време?
Тогава ги видя. Петната от кръв по перваза. Ярки кървави петна. Червените струйки водеха към аварийните стълби. Човекът, който е слязъл по тях, е бил много тежко ранен.
— Уили? Уили, тук ли си?
Никакъв отговор.
Холкрофт се втурна към спалнята. Нямаше никой.
— Уили?
Тъкмо щеше да се обърне, когато зърна странни отпечатъци по съседната затворена врата. Тя бе изпъстрена с пищно изрисувани рози, бели и светлосини лилии, разделени от златисти ивици. Но това, което той бе видял, не бе част от орнаментите в стил рококо.