— Никой — доколкото аз знам, искам да кажа. А и момчетата не са ми споменавали нищо. Сутрин в четири ме сменя Ед, а той е до обяд. В дванайсет дежурството поема Луи.
— Можеш ли да им се обадиш?
— По-добре да се обадя в полицията!
Думата подразни слуха му. „Полиция“ означаваше въпроси: Къде е бил? С кого се е срещал?, а Ноъл не бе сигурен, че гори от желание да им отговаря.
— Не, недей, докато не проверя дали наистина нещо липсва. Може пък някой да се е пошегувал. Пак ще ти звънна.
— А аз ще се обадя на момчетата.
Холкрофт остави слушалката. Приседна на широкия перваз на прозореца и отново огледа стаята. Всичко бе разместено. Нито един, ама нито един предмет не бе на мястото си!
Той усети, че държи нещо в лявата си ръка — визитна картичка. На Питър Болдуин.
„…беше много настоятелен, нали разбирате?… Много държеше да ви позвъня в апартамента… телефонът ви бил повреден…“
Хотел „Сейнт Риджис“, стая 411.
Ноъл взе слушалката и набра номера. Знаеше го добре — често обядваше в грилресторанта „Кинг Коул“.
— Да? Болдуин на телефона. — Отговорът прозвуча рязко, с английски акцент.
— Аз съм Ноъл Холкрофт, господин Болдуин. Търсили сте ме.
— Слава богу! Къде сте?
— У дома. В апартамента си. Току-що се върнах.
— Върнахте се? Откъде?
— Не съм съвсем сигурен дали това е ваша работа.
— За бога, пропътувал съм три хиляди мили само за да се видя с вас! Ужасно важно е. Кажете къде бяхте?
По телефона ясно се чуваше тежкото дишане на англичанина, което издаваше страха му.
— Поласкан съм от факта, че сте били толкова път само за да ме видите, ала това все още не ви дава право да ми задавате лични въпроси.
— Имам пълното право! — прекъсна го Болдуин. — От двайсет години съм в MI610. Ние с вас трябва сериозно да си поговорим. Нямате представа в какво се забърквате. Само аз знам, никой друг, повярвайте ми.
— Само вие… какво? Трябва… какво?
— Слушайте ме внимателно. Откажете се от Женева. Не правете нищо, господин Холкрофт, преди да поговорим?
— Женева ли? — Ноъл внезапно почувства спазъм в стомаха. Откъде можеше този англичанин да знае за Женева? Откъде?
В отсрещния прозорец отново припламна кибритена клечка и освети дългата руса коса на някаква жена зад прозрачното перде.
Холкрофт изведнъж осъзна, че от другия край на линията бе настъпила тишина — не чуваше никакви гласове. Времето течеше, а англичанинът не се обаждаше.
— Болдуин? Болдуин, ало, какво става? Болдуин!
В отсрещния прозорец за трети път просветна запалена кибритена клечка. Ноъл се вгледа внимателно, но това се оказа излишно. Припламващата цигара между устните на русата жена се виждаше съвсем ясно. Тогава той забеляза какво държеше в другата си ръка — телефон. Държеше телефонна слушалка до ухото си и гледаше през прозореца — право в него, сигурен беше.
— Болдуин! Къде изчезнахте, по дяволите!
Чу се щракване — някой от другата страна затвори.
— Болдуин!
Жената в отсрещния прозорец бавно остави слушалката, остана за миг неподвижна, после се обърна и изчезна от погледа му.
Холкрофт се втренчи в отсрещния прозорец, а после в слушалката, която държеше в ръката си. Изчака, докато получи свободна линия от централата и отново набра хотел „Сейнт Риджис“.
— Съжалявам, сър, но изглежда че телефонът в стая 411 се е повредил. Веднага ще изпратим човек да го оправи. Бихте ли казали номера си, за да го съобщим на господин Болдуин?
„…телефонът ви бил повреден…“
Беше станало нещо, което Ноъл не разбираше. Знаеше само, че няма да даде името или номера си на телефониста в хотел „Сейнт Риджис“. Той затвори и отново погледна към отсрещния прозорец. Каквато и светлина да имаше допреди малко, сега бе изчезнала. Прозорецът бе тъмен, виждаше се само тънкото бяло перде.
Той се дръпна от перваза на прозореца и се заразхожда безцелно из стаята — сред познати вещи и непозната обстановка. Не знаеше откъде да започне; може би на първо време трябваше да провери дали нещо не липсва. Като че ли нищо не бе откраднато, но беше трудно да се разбере от пръв поглед.
Телефонът иззвъня, беше портиерът.
— Обажда се Джек, господин Холкрофт. Току-що говорих с Ед и Луи. И двамата не си спомнят някой да е влизал у вас. Те са свестни момчета. Няма да седнат да ме лъжат. Не сме такива хора.
— Благодаря ти, Джек. Вярвам ти.
— Да извикам ли полицията?
— Не. — Ноъл се опита да отговори небрежно, все едно че нищо особено не е станало. — Май че някой от офиса си е направил майтап. Едно-две от момчетата имат ключове.
— Не съм видял никого. Нито пък Ед или…
— Добре, Джек — прекъсна го Ноъл. — Не се притеснявай. Вечерта преди да замина имах гости. Един-двама останаха до късно. — Ноъл не можа да измисли нищо по-убедително.