— Да, да, разбирам — прекъсна го Граф. — Справяте се отлично. А какво имате да ни кажете за онзи Engländer19? Там ли е още?
— Проследил е американеца дотук. Бил е по петите му. Все още е тук и предполагам, иска да му кажа какво става. Трябва ли да го направя?
— Не — отговори Граф. — Можем да се справим и без чужда намеса. Кажи му, че се страхуваме да не го разпознаят и го съветваме да стои настрана. Кажи му също, че не одобрявам методите му. Можеш да подчертаеш, че си го чул лично от мен.
— Благодаря ви, хер Граф! Ще го направя с удоволствие.
— Знам.
Граф подаде телефонната слушалка на секретаря си.
— Тинаму не бива да допуска това — каза той. — Всичко започва отново.
— Кое, майн хер?
— От самото начало. Чуждата намеса, тайното наблюдаване, съперничеството. След разцеплението всеки подозира всекиго.
— Не ви разбирам.
— Защото не си бил свидетел на всичко това — каза Граф и се облегна назад. — Изпрати втора телеграма на Тинаму. Предай му молбата ни да нареди на своя вълк да се върне в Средиземно море. На много рискове се излага. Не одобряваме това и при тези обстоятелства не поемаме никаква отговорност.
Малко след два часа на следващия ден — цяло денонощие по-късно, след като проведе няколко телефонни разговора, Холкрофт получи съгласието на Граф да го приеме. Нае кола от хотела и се отправи на северозапад. Често спираше, за да погледне в пътната карта, предоставена му от агенцията за коли под наем. Накрая намери имението, зави при железния портал и подкара нагоре по алеята към къщата на хълма.
Пътят го изведе на голям бетонен паркинг с храсти покрая и малки плодни дръвчета от двете страни, към които водеха каменни пътеки.
Продавачът в книжарницата се оказа прав — имението на Граф наистина бе забележително. От него се откриваше великолепна гледка — наоколо се простираха равнини, в далечината чезнеха планински върхове, а на изток синята шир на океана тънеше в мъгла. Къщата бе триетажна, с балкони, надвесени от двете страни на главния вход — масивни двойни врати от импрегниран махагон с големи триъгълни панти от ковано желязо. Ефектът наистина беше алпийски, създаден сякаш от геометричните форми на много къщи в швейцарски стил, които, сбрани в едно, бяха пренесени на тропическата планина…
Ноъл паркира вдясно от предните стъпала и слезе. На паркинга имаше още два автомобила — бяла лимузина мерцедес и червена спортна мазерати. Холкрофт стисна здраво дипломатическото куфарче и камерата си и се заизкачва по мраморните стълби.
— Поласкан съм от интереса към нашето незначително архитектурно постижение — каза Граф. — Предполагам, е съвсем естествено преселниците да пренасят в новата си среда късчета от родината си. Семейството ми е от Шварцвалд… Спомените оттам ме спохождат често.
— Много ви благодаря, че ми позволихте да ви посетя, сър. — Ноъл прибра петте набързо скалъпени скици в куфарчето си и го затвори. — Благодаря ви и от името на моя клиент.
— Събрахте ли необходимите материали?
— Направих много снимки и пет скици на фасадата от различни ъгли… Не съм се и надявал на толкова. Между другото снимах само външни детайли и господинът, който ме придружаваше, може да го потвърди.
— Защо ми го казвате?
— Защото не бих искал да мислите, че съм заснел разположението на къщата ви.
Морис Граф се засмя тихо:
— Жилището ми е много добре защитено. Дори не ми е минало през ума, че го оглеждате с намерение да го оберете. Седнете, моля.
— Благодаря. — Ноъл се настани срещу възрастния мъж. — Днес на някои хора това би се сторило подозрително.
— Е, добре. Ще ви призная, че се обадих в хотел „Порто Алегре“, за да проверя дали сте регистриран там и получих положителен отговор. Вие се казвате Холкрофт, от Ню Йорк сте, резервацията ви е обезпечена от престижна туристическа агенция, чиито служители явно ви познават, кредитните ви карти са редовни. Дошли сте в Бразилия с валиден паспорт. Информацията е напълно достатъчна. При сегашното развитие на техниката човек трудно може да използва чуждо име, не мислите ли?
— Прав сте — съгласи се Ноъл и реши, че е дошъл моментът да премине към истинската цел на посещението си. Понечи да продължи, но Граф го попита, сякаш за да запълни неловка пауза:
— Колко време ще останете в Рио?
— Няколко дни. Научих името на архитекта ви и бих искал да поговоря с него, разбира се, когато е свободен.
— Секретарката ми ще му се обади, и то веднага. Нямам никаква представа как се урежда финансовата страна на въпроса, ако това въобще е необходимо, но съм сигурен, че той ще ви предостави копия от плановете, в случай че ви потрябват.