Ноъл се разсмя — това явно предизвикателство към професионалните му качества го развесели.
— Бих направил известни промени в своя проект, господин Граф. Обаждането ми ще бъде преди всичко жест на внимание. Може би бих го попитал откъде са закупени някои материали или как са решени специфични проблеми с напрежението, но не бих му поискал плановете. А и да го направя, не мисля, че би се съгласил охотно да ми ги даде.
— Грешите — каза Граф, категоричността и изражението му недвусмислено напомняха военното му минало.
„Готов съм да се обзаложа, че е бил генерал или друга важна клечка във Върховното командване…“
— Все пак е излишно, сър. Имам всичко, за което бях дошъл.
— Разбирам. — Столът на Граф тежко изскърца — раздвижването на един уморен старец в края на дългия следобед. Уморен старец със странно напрегнати очи.
— Ще ви удовлетвори ли едночасов разговор?
— Да, напълно.
— Обещавам ви го.
— Много сте любезен.
— След това ще можете да се върнете в Ню Йорк.
— Разбира се.
Сега трябваше да спомене за Фон Тиболтови. Точно сега.
— Всъщност трябва да свърша още нещо, докато съм в Рио. Не е толкова важно, но обещах, че ще опитам. Не зная откъде да започна. Може би от полицията.
— Звучи стряскащо. С престъпление ли е свързано?
— Не, напротив. Имах предвид този отдел на полицията, в който биха ми помогнали да открия едни хора. Няма ги в телефонния указател. Проверих и незаписаните в указателя номера.
— Сигурен ли сте, че са в Рио?
— Оттам са се обадили за последен път. Мисля, че в другите градове в Бразилия също е направена проверка чрез телефонните компании.
— Проблемът ме заинтригува, господин Холкрофт. Толкова ли е важно тези хора да бъдат издирени? Какво са направили? Казахте, че не е свързано с престъпление.
— Не, по никакъв начин. Всъщност зная твърде малко. Един мой приятел от Ню Йорк, адвокат, ме помоли, като дойда тук да се опитам да открия това семейство. Трябвало да получат пари от техни роднини в Средния запад.
— Наследство ли?
— Да.
— Може би някой адвокат тук, в Рио…
— Приятелят ми изпрати, както той ги нарече, „поверителни справки“ на няколко правни кантори тук — каза Ноъл, спомняйки си думите на аташето, — но не получи задоволителен отговор.
— Как си го обяснява?
— Никак. Просто се ядоса. Предполагам, че парите не стигнаха за трима адвокати.
— Трима адвокати ли е наел?
— Да, така се оказа — отговори Ноъл, изненадан от себе си. Справяше се инстинктивно, без да мисли. — Единият е от Чикаго или може би беше от Сейнт Луис, другият е колега на приятеля ми в Ню Йорк, а третият е тук, в Рио. Адвокатите обменят помежду си информация, която другите хора смятат за поверителна. Но една трета от хонорара може би им се стори твърде малко възнаграждение за усилията.
— Но приятелят ви е човек с чиста съвест — Граф кимна с разбиране и многозначително повдигна вежди. На Холкрофт му се стори, че схваща намека му.
— Иска ми се да мисля така.
— Може би аз мога да ви помогна. Имам приятели.
Холкрофт поклати отрицателно глава:
— Не бих ви молил за това. Вече направихте достатъчно за мен този следобед. А и както ви казах, не е толкова важно.
— Разбира се — Граф сви рамене, — не бих искал да се натрапвам — все пак въпросът е поверителен.
Германецът присви очи и се загледа към прозорците. Слънцето залязваше зад планината на запад, през стъклото струяха снопове оранжева светлина, а върху ламперията в кабинета играеха топли отблясъци.
— Семейството, което търся, е Фон Тиболт — каза Ноъл, гледайки събеседника си напрегнато. Каквато и реакция да бе очаквал, се оказа неподготвен за онова, което в действителност последва.
Очите на стария Граф се отвориха широко и той стрелна изпълнен с омраза поглед към Холкрофт.
— Вие сте свиня — каза едва чуто германецът. — Това е било номер, хитро измислен, за да се промъкнете в къщата ми! Да се доберете до мен!
— Грешите, господин Граф. Можете да се обадите на клиента ми в Ню Йорк…
— Свиня! — изкрещя старецът. — Фон Тиболтови! Verräter20! Измет! Страхливци! Schweinhunde21! Как се осмелявате?
Ноъл гледаше безпомощно като хипнотизиран. Лицето на Граф бе пребледняло от ярост, жилите на врата му бяха изпъкнали, очите му святкаха гневно. Той се облегна на стола с треперещи ръце.
— Нищо не разбирам — каза Холкрофт и се изправи.
— Много добре разбирате… Вие сте нищожество! Търсите Фон Тиболтови! Искате да ги върнете към живот!
— Нима те са мъртви?