— Всемогъщи Боже, де да бяха!
— Граф, чуйте ме. Ако знаете нещо…
— Напуснете къщата ми! — Старецът с мъка стана от стола и извика към затворената врата на кабинета:
— Вернер! Komm her22
Секретарят на Граф влетя в стаята.
— Майн хер? Was ist23…
— Изхвърли този измамник от къщата ми!
Секретарят погледна недоумяващо Холкрофт.
— Оттук. Бързо!
Ноъл се наведе, взе куфарчето си и бързо се отправи към вратата. Извърна се и хвърли последен поглед на Граф. Ако не беше треперенето, старият германец щеше да прилича съвсем на дебел, гротесков манекен.
— Махайте се! Презирам ви!
При последната пареща обида Ноъл излезе от кожата си. Не той бе достоен за презрение, а този покварен и жесток старец пред него, истинско олицетворение на високомерие и деспотичност. Този предател и чудовищен убиец, който се е гърчил в агоничен страх преди трийсет години… като хиляди други. Този нацист.
— Нямате право да се държите така оскърбително!
— Ще видим кой какво право има. Вън!
— Ще си тръгна, генерале или какъвто и да сте, но не толкова бързо, защото вече се досещам за някои неща. Към мен бяхте също толкова безразличен, колкото и към последния труп, който вие, зверове, сте изгорили, но ето че аз споменах само едно име и това беше достатъчно, за да се разтреперите. И вие, и аз знаем защо дори споменаването на това име ви е непоносимо — още преди трийсет години Фон Тиболт е разбрал какво представлявате. Тогава, когато сте хвърляли телата едно върху друго, той е знаел какви сте всички вие всъщност.
— Ние не сме крили какви сме. Светът го знаеше. Не сме се опитвали да го измамим.
Холкрофт млъкна и мъчително преглътна. В гнева си той се чувстваше длъжен да потърси справедливост за тримата, които го бяха призовали от отвъдното. Той трябваше да нанесе съкрушителен удар на този символ на някога всяваща ужас разрушителна сила, откъснала баща му от него. Не можеше да потисне чувствата си.
— И искам да сте наясно — продължи Ноъл. — Ще открия Фон Тиболт, вие не можете да ме спрете. Не мислете, че сте ме белязали, защото не сте. Вие сте белязани. Твърде открито носите железния си кръст.
Граф бе възвърнал самообладанието си.
— Непременно открийте Фон Тиболтови. Ние също ще бъдем там.
— Ще ги открия. И ако нещо им се случи, ще знам кой е виновен за това и ще ви изоблича. Седите си тук в своя замък и издавате команди. Преструвате се, че всичко е като преди. С вас отдавна е свършено — още преди края на войната, и хора като Фон Тиболт го знаеха. Вие не го разбрахте и очевидно никога няма да го проумеете.
— Вън!
Човек от охраната влетя в стаята и сграбчи Ноъл изотзад. Една ръка го хвана през дясното рамо и гърдите, дръпна го и го повлече към вратата. Ноъл замахна с куфарчето си и го стовари с всичка сила върху вкопченото в него тяло. След това заби левия си лакът в корема на невидимия нападател и го срита ожесточено в пищяла. Последва мигновена реакция — мъжът изохка и за момент отпусна хватката около него. Напълно достатъчно.
Ноъл сграбчи ръкава на протегнатата ръка и го дръпна силно напред. Изви тялото си надясно и блъсна с рамо телохранителя в гърдите. Той се олюля. Ноъл го блъсна още веднъж и го запрати към един старинен стол до стената. Щом тялото се стовари върху крехката мебел, тя изпращя и се разпадна. Нападателят премигваше втрещено.
Холкрофт го погледна. Телохранителят бе огромен, външният му вид всяваше страх. Тялото му приличаше на тялото на стария Граф — грамада от плът, стегната от плътно прилепналото сако.
През отворената врата Холкрофт видя как Граф посяга към телефона. Секретарят, когото той бе нарекъл Вернер, пристъпи тромаво към Ноъл.
— Не ме докосвай — каза Ноъл и пое през големия коридор. Стигна до входната врата. От другата страна на фоайето, до един свод стояха няколко мъже и жени. Никой не понечи да се приближи към него, никой дори не извика. Германците са верни на принципите си, облекчено помисли Холкрофт. Тези лакеи действат само по заповед.
— Правете каквото съм ви наредил — каза Граф спокойно в слушалката, в гласа му нямаше и следа от ярост. Той отново бе генералът, който дава команди на изпълнителен подчинен. — Оставете го да стигне до средата на пътя към портала и включете автоматичното затваряне. Много е важно американецът да си помисли, че ни се е изплъзнал. — Бавно затвори телефона и се обърна към секретаря си:
— Наранен ли е телохранителят?
— Само е зашеметен. Раздвижва се и скоро ще е по-добре.
— Холкрофт е ядосан — размишляваше Граф. — Погълнат е от преживяванията и задачата си, развълнуван е от събитията. Това е добре. Сега трябва да го изплашим, да го накараме да трепери пред неизвестността, пред необратимата жестокост на мига. Кажи на телохранителя да изчака пет минути и да тръгне след него. Не бива да допуска грешки.