По време на обяда се чувстваха и спокойно, и неловко, което придаваше странно очарование на разговора им. Някой от тях започваше да говори за нещо, изведнъж спираше посред изречението, без да си спомня какво е искал да каже. Спокойствието идваше от това, че са заедно, от физическата им близост. Холкрофт си мислеше, че и тя изпитва същото.
Усещането за близост се подсилваше и от това, че Хелдън несъзнателно го докосваше често — протягаше ръка и допираше с пръсти неговата. Тя го правеше, сякаш за да наблегне върху някоя дума или въпрос, и то така естествено, както и той го приемаше и отвръщаше на докосването й.
— Брат ти спомена ли ти нещо за Бомънт? — попита той.
— Да. Много се ядоса, както всеки път, когато стане дума за Бомънт. Според него е изключено да си го видял в самолета. Настоява да му донесеш снимката. Казах му, че не е у теб и това го вбеси още повече.
— Кое, снимката ли?
— Да. Защото било много опасно и можело да привлече вниманието на „някои хора“, както каза той, върху теб и Гретхен. Върху Женева…
— Мисля, че отговорът е много по-прост. В Кралския флот, както във всяка военна организация, офицерите се защитават помежду си.
— Искаш да кажеш, че е заради моята развратна сестра?
Холкрофт кимна. Нямаше никакво желание да говори за Гретхен Бомънт, и то пред Хелън.
— Да, в общи линии.
Тя отново докосна пръстите му.
— Няма нищо, Ноъл. Аз не бих съдила собствената си сестра. — След това се притесни и отдръпна ръката си. — Искам да кажа, че нямам право… Не, не искам да кажа това. Искам да кажа, за нещо, което е свързано с теб, аз нямам право да…
— Мисля, че и двамата знаем какво искаш да кажеш — прекъсна я Холкрофт и сложи ръката си върху нейната. — Имаш право. Използвай го. Мисля, че това ми харесва.
— Караш ме да се чувствам глупаво.
— Най-малко това искам. — Той отдръпна ръката си и проследи погледа й навън през прозореца. Тя гледаше към каменния шадраван на терасата, но той съсредоточи вниманието си малко по-нагоре, към няколко групи туристи близо до вратата на ресторанта. Мъжът със светлокестенява коса и сипаничаво лице стоеше неподвижно на отсрещния тротоар с цигара в уста. Държеше някакво списание, но не го поглеждаше. Погледът му беше прикован във входа на ресторанта.
Ноъл реши, че точно сега трябва да действа. Гневът му отново забушува — искаше на всяка цена да хване този човек.
— Имам една идея — подхвърли той възможно най-небрежно. — На вратата видях плакат и доколкото го разчетох с моя ученически френски, пишеше: „Fete d’hiver“36, някъде си в Монтрьо… и не си спомням как продължаваше. Това някакъв карнавал ли е?
— Да, празник. Мисля, че селото е на около дванадесет километра оттук.
— Какъв е този карнавал?
— „Fete d’hiver“? Широко разпространен и обикновено се организира от местната църква. Винаги се чества в деня на някой светия. Много прилича на голям шарен пазар.
— Хайде да отидем.
— Наистина ли искаш?
— Защо не? Може да ни хареса. Ще ти купя подарък.
— Добре — съгласи се усмихната Хелдън.
Ярката слънчева светлина се отразяваше в страничното огледало и заслепяваше Холкрофт. Той примигваше, за да прогони жълтите точки, които сякаш прехвърчаха пред очите му. От време на време тъмнозеленият фиат се появяваше в огледалото. Следваше ги неотлъчно, макар и на голямо разстояние.
Ноъл паркира зад църквата в центъра на селото. С Хелдън заобиколиха жилището на пастора, излязоха пред църквата и се сляха с потока минувачи.
Озоваха се на типичен за френско село площад. Павираните улички, които започваха от него, приличаха на неравномерно разположени спици на криво колело, а къщите по виещите се тротоари бяха все стари. Наоколо безредно бяха струпани сергии с изпокъсани и раздърпани навеси, натежали от най-различни занаятчийски изделия и лакомства. Метални подноси и лъскави мушами блестяха на ярката слънчева светлина. Тук през пролетния и летния сезон идваха туристи, но сега цените на стоките не бяха повишени заради тях.
Сипаничавият стоеше до една сергия в центъра на площада. Дъвчеше сладкиш и стрелкаше с поглед Холкрофт. Ноъл беше сигурен, че онзи не знае, че го е забелязал. Дъвчеше невъзмутимо и нищо в поведението му не издаваше напрежение. Държеше обектите под око — значи всичко е наред. Холкрофт извика на Хелдън:
— Видях подаръка, който искам да ти купя!
— Хайде, не се занасяй…
— Чакай ме тук. Връщам се след няколко минути.
— Ще ме намериш ей там — тя посочи надясно, — при сергията с металните съдове.
Ноъл си запробива път през тълпата. Ако се промъкнеше достатъчно бързо, можеше да излезе от стълпотворението, без светлокосият мъж да го види. Веднъж да стъпи на каменния тротоар, където нямаше хора, оттам лесно щеше да се добере до сергията за сладкиши.