— Пуснете я! Не можете да се измъкнете!
— Nie und nimmer!44
— Задръжте я тогава! Въобще не ми пука… Дръпнете се вдясно, мис! Сега!
Един след друг отекнаха два изстрела, после се разнесе женски писък. Сякаш целият свят рухна за Ноъл. Той се спусна обезумял надолу по улицата. Страхуваше се от мислите си, страхуваше се, че няма да може да понесе отново, което ще види.
Хелдън бе коленичила, трепереше, хлипаше силно и не отместваше поглед от трупа, проснат на паважа от лявата й страна. Важното бе, че е жива. Ноъл се затича, седна до нея и притегли главата й към гърдите си.
— Той… той — прошепна Хелдън и го отблъсна леко. — Бързо.
— Какво? — Ноъл проследи погледа й.
Агентът от MI5 се опитваше да пропълзи до тях, понечи да каже нещо, но от устата му не излезе никакъв звук. Червеното петно върху ризата на гърдите му се уголемяваше.
В началото на улицата, където започваше площадът, се бяха натрупали хора. Трима-четирима мъже колебливо излязоха напред.
— Вдигни го — промълви Хелдън. — Бързо го вдигни. — Явно тя беше в състояние да мисли трезво и да взема решения, а той не можеше нито едното, нито другото.
— Какво ще правим сега? Какво ще правим? — беше единственото, което успя да каже и дори не бе сигурен, че това е неговият глас.
— Тези улици… се съединяват. Трябва да го отнесем.
— Защо?
Хелдън го прониза с поглед.
— Той спаси живота ми. Твоя също. Бързо!
Можеше само да изпълнява чужди команди, мозъкът му бе напълно блокирал. Той се изправи, бързо отиде при агента и се надвеси на сантиметри от лицето му. Гневът в сините му очи постепенно угасваше, той отвори уста и напразно се опита да промълви нещо. Умираше.
Ноъл го изправи на крака, и тъй като той не можеше да стои, го вдигна, сам изненадан от лекотата, с която го направи. Видя, че Хелдън тръгна към колата; двигателят й все още работеше. Ноъл пренесе агента до нея.
— Аз ще карам — каза Хелдън. — Сложи го на задната седалка.
— Нищо няма да виждаш през предното стъкло!
— Иначе няма да стигнем много далеч с него.
В следващите няколко минути пистолетът, който Холкрофт държеше, и всичко останало продължаваше да му изглежда нереално. Хелдън бързо изви към тротоара и обърна колата в обратната посока. Седнал до нея, Ноъл въпреки паниката си осъзна нещо. То се оформи толкова ясно в съзнанието му, сякаш не се отнасяше до него. Той бе започнал да свиква с този ужасен свят. Първоначалната му съпротивителна реакция постепенно изчезваше, защото бе започнал да действа в него, вместо да избяга. Бяха се опитали да го убият. Опитаха са да убият и жената до него. Това може би бе основателен мотив за промяната?
— Можеш ли да намериш църквата? — попита той, самообладанието му се възвръщаше.
— Мисля, че да. Защо?
— Дори и да можеш да се справиш с тази кола, трябва да намерим нашата. — Той посочи към напуканото стъкло — от багажника излизаше пара. — Радиаторът е спукан. Карай към църквата.
Тя се остави на интуицията си и пое нагоре по уличките, които като неравномерно разположени лъчи водеха към площада. В последните няколко пресечки развълнувани хора започнаха да приближават колата и им крещяха нещо. В първия момент Ноъл си помисли, че причината е надупченото предно стъкло, но разбра, че греши. Те тичаха редом с тях към центъра на селото — явно новината за инцидента се бе разпространила:
Des gens assassinees! Le tuerie!45
Хелдън зави по улицата, минаваща покрай църквата, и стигна до входа на паркинга. Мина през него и спря до колата, наета от Ноъл. Холкрофт погледна към задната седалка. Агентът от MI5 се бе отпуснал в единия край на седалката, дишаше тежко и гледаше към Ноъл. Направи му знак с ръка да се приближи.
— Ще сменим колата — каза Холкрофт. — Ще те закараме при лекар.
— Чуй ме… първо, глупако — прошепна англичанинът. Погледът му се прехвърли към Хелдън. — Кажете му.
— Изслушай го, Ноъл — каза тя.
— Какво има?
— Пейтън-Джоунс. Имате ли номера?
Холкрофт си спомни. Името върху визитната картичка, която по-възрастният агент с прошарената коса му бе оставил в Лондон, бе Харолд Пейтън-Джоунс. Той кимна.
— Да.
— Обади му се… — задави го кашлица. — Разкажи му какво стана… Всичко.
— Сам ще можеш да му кажеш — каза Ноъл.
— Върви по дяволите. Обясни на Пейтън-Джоунс, че се е появило усложнение, за което не знаем. Човекът, изпратен от Тинаму, всъщност е Фон Тиболт.
— Брат ми не е Тинаму — извика Хелдън.
Агентът я погледна през полупритворените си клепачи.
— Може би сте права, мис. Преди бях сигурен, че е, но сега не съм. Знам само, че човекът, който ви следеше с фиата, работи за Фон Тиболт.