Самюъл Уинтърс се хвана за брадичката и се загледа през прозореца към улицата. После отмести очи към портрета на жена си.
— Ясно — каза той, докато в съзнанието му изплуваха неясните спомени от миналото. — Ще се ядоса. Ще си помисли, че е бил забъркан в много по-голяма корупция и е станал част от нея, защото е бил манипулиран. Ще побеснее.
— И какво мислиш, ще направи в яростта си? — настоя Мандел. — В случая би било неуместно да ни разобличи. Ще стане както със слуховете, че Тристранната комисия е подкрепила кандидатурата на Джими Картър само защото Хенри Лус бил сложил върху корицата на „Тайм“ снимката на никому неизвестния губернатор на Джорджия. В тях имаше доста истина, но никой не им обърна внимание… Какво би направил Кендрик?
Уинтърс погледна изненадано стария си приятел.
— О, Боже — промълви той. — Ще избяга отвратен.
— Познато ли ти звучи, Самюъл?
— Беше толкова отдавна… и толкова различно.
— Не по-различно от сега. Всъщност времената бяха много по-добри, но не и по-различни.
— Аз не бях конгресмен.
— Само защото не искаше. Изключително талантливият, баснословно богат декан от Колумбийския университет, с когото се съветваха президенти и чиито изказвания пред комисиите на Долната камара и Сената формираха националната политика… При всички положения щеше да станеш губернатор на щата Ню Йорк, щеше да влезеш триумфално в Олбани4, ала броени седмици преди конгреса на партията научи, че една напълно неизвестна на теб политическа организация е издигнала кандидатурата ти и е направила така, че да бъдеш избран тъкмо ти.
— Бях направо потресен. Никога не бях чувал за нея или за членовете й.
— Но въпреки това предположи — със или без право, — че тази безшумна машина ще очаква от теб да се подчиняваш на заповедите й, и избяга, разобличавайки цялото това театро.
— Бях отвратен от всичко. Това противоречеше на правилата за открита политическа борба, които съм отстоявал, откакто се помня.
— Винаги си бил изключително независим — добави борсовият агент. — Бягството ти доведе до вакуум във властта — до политически хаос и пълно объркване в партията. Опортюнистите атакуваха и завзеха ключови позиции, след което последваха шест години на драконови закони и продажни управници по цялото поречие на Хъдсън.
— Мен ли обвиняваш, Джейкъб?
— Донякъде, Самюъл. Три пъти Цезар отказал короната и на земята настъпил хаос.
— Нима смяташ, че Кендрик може и да не приеме поста, който му предлагаме на тепсия?
— Ти не го ли направи? Не се ли оттегли възмутен?
— Защото някакви непознати харчеха луди пари, само и само да ме издигнат на власт. Защо? Ако бяха искрено заинтересовани да има по-добро управление и не се водеха само от личния си интерес, защо не се явиха открито?
— А ние защо не го правим, Самюъл? Уинтърс погледна изпитателно и тъжно Мандел.
— Защото залогът е голям, Джейкъб. Длъжни сме да предприемем нещо, понеже знаем факти, за които другите и не подозират. Знаем какво ще стане, ако не постигнем целта си. Най-неочаквано народът на една велика република ще се окаже управляван не от президент, а от крал, от император на всички съединени щати. Другите не разбират кой стои зад краля. Ще обезвредим спотаилите се зад него чакали само като го сменим. Няма друг начин.
— Ясно ми е. Но съм предпазлив, защото ме е страх.
— Значи трябва да бъдем много внимателни и да направим всичко възможно Евън Кендрик никога да не научи за нас. Толкова е просто.
— Нищо не е просто — възрази Мандел. — Той не е глупав. Ще се запита защо е обсипан с такова внимание. Варак трябва да действа много изкусно — отделните етапи в плана му трябва да бъдат логически свързани.
— На мен също ми беше странно — тихо призна Уинтърс и пак погледна портрета на покойната си съпруга. — Джени все ми казваше: „Някак си е прекалено лесно, Сам. Другите правят какво ли не колкото да ги споменат в някой вестник, а на теб ти посвещават цели уводни статии за неща, за които ти дори не си сигурен, че си извършил.“ Ето защо започнах да си задавам въпроси и разбрах какво се е случило, не кой го е направил, а как е станало.
— И се оттегли.
— Разбира се.
— Защо? Наистина ми е интересно.
— Току-що си отговори сам, Джейкъб. Бях възмутен.
— Въпреки всичко, което можеше да направиш за страната?
— Ами да.
— Самюъл, може ли да се каже, че просто не си бил завладян от треската да спечелиш?
— Това също е очевидно. Не знам дали е за хвалба, но не ми се е налагало да печеля каквото и да било. Както е казал Авърел: „За щастие или за зла участ никога не ми се е налагало да работя, за да се изхранвам.“ Това обяснява всичко.