— И теб си те бива! — прекъсна го Гонзалес-Гонзалес. — Тия хитреци днес правят луди пари!
— Мошеници такива! Още не се бях качил и оня кретен ми вика: „Стотачка до летището, сър.“ Свалих си шапката и му разправям: „Данъчното управление сигурно ще се заинтересува от новите тарифи във Верде.“ Оня ме позна. „А, вие ли сте, господин Уайнграс, само се пошегувах, господин Уайнграс.“ А аз му викам: „На тях можеш да им искаш и по двеста долара, но мен ме закарай в кафенето!“
Двамата мъже избухнаха в гръмогласен смях, тъкмо когато иззвъня автоматът на стената до сепарето. Гонзалес сложи ръка на рамото на Уайнграс.
— Нека вдигне Гарсия.
— Защо? Нали каза, че момчето ми се е обаждало вече два пъти.
— Гарсия знае какво да отговори. Току-що го инструктирах.
— Кажи и на мен!
— Ще даде на конгресмена номера на телефона в моя кабинет и ще му предаде да се обади на него след две минути.
— Какви ги вършиш, по дяволите?
— Няколко минути след теб пристигна някакъв келеш, когото не познавам.
— Чудо голямо! Тук идват много хора, които не познаваш.
— Той не е тукашен, Мани. Няма ни дъждобран, ни шапка, нито фотоапарат, но все пак не е тукашен. Облечен е, в костюм с жилетка.
Уайнграс понечи да се извърне.
— Недей — заповяда Гонзалес и го сграбчи за ръката. — Той често поглежда насам. Взел те е на мушка.
— Какво ще правим?
— Просто ще изчакаме и ще станеш, когато ти кажа.
Келнерът на име Гарсия окачи слушалката на телефона, изкашля се и отиде при червенокосия мъж в тъмен костюм и жилетка. Наведе се и му каза нещо на ухото. Изтупаният клиент изгледа студено неочаквания пратеник, а келнерът вдигна рамене и се върна на бара. Мъжът остави бавно и незабележимо няколко банкноти на масата, след което стана и излезе през най-близката врата.
— Хайде! — прошепна Гонзалес-Гонзалес и се изправи, махайки на Мани да го последва.
Подир пет секунди вече бяха в разхвърляния му кабинет.
— Конгресменът ще се обади след минута.
Собственикът на кафенето посочи на Мани стола зад бюрото, което преди десетилетия бе виждало и по-добри дни.
— Сигурен ли си, че беше Кендрик? — попита Уайнграс.
Гарсия се закашля, а това означаваше „да“.
— Какво каза Хосе на оня тип на масата?
— Че съобщението по телефона сигурно е за него, тъй като само той отговарял на описанието.
— А какво беше съобщението?
— Много просто, мой човек. Че се налага непременно да се свърже с хората си отвън.
— И толкоз?
— Той се омете, нали? Това би трябвало да ни говори нещо.
— Какво например?
— Първо, че действително има някой отвън. Второ, че или хората му са някъде при летището, или той ще се свърже с тях и чрез други съобщителни средства — например по някой от ония тежкарски телефони в колите. Трето, че е дошъл и не по-малко тежкарския си костюм не само за да изпие една бира, която и без това едва преглъщаше — както и ти често се задавяш от чудесното ми шампанско. Четвърто, без съмнение е federale.
— От ФБР ли? — попита учуден Мани.
— Аз лично, разбира се, никога не съм преминавал нелегално южната граница от моята прекрасна страна, но и до такава невинна душица като мен достигат разни истории… Знаем какво да търсим, приятелю. Comprende, hombre?6
— Винаги съм казвал — рече Уайнграс и седна зад бюрото, — че и в най-скапания американски бардак ще научиш повече за живота, отколкото във всички клоаки на Париж.
— Париж, Франция означават много за теб, нали, Мани?
— Вече не чак толкова, amigo7. Не знам защо, но започвам да ги забравям. Тук става нещо с моето момче и аз не разбирам какво. Но е важно.
— Той също означава много за теб, нали?
— Евън е мой син. — Телефонът иззвъня и Уайнграс вдигна рязко слушалката до ухото си, а Гонзалес-Гонзалес излезе от стаята. — Ти ли си, Вятърничава главо?
— Какво става при теб, Мани? — попита Кендрик от другия край на линията в къщата със скучна архитектура на източното крайбрежие в Мериланд. — Да не те прикрива отряд на Мосад?
— Нещо много по-добро — отвърна старият архитект от Бронкс. — Няма нито счетоводители, нито финансови ревизори, които да ми броят шекелите за един крем карамел. Сега е твой ред. Какво става при теб, по дяволите?
— Не знам, наистина!
Евън му разказа подробно за събитията през деня — от изненадващата новина, че се е разчуло за престоя му в Оман, която Сабри Хасан му беше донесъл на басейна, до бягството му в евтиния мотел във Вирджиния, от срещата с франк Суон от Държавния департамент до това, как е отишъл с ескорт в Белия дом; от враждебния му разговор с началника на президентската канцелария до представянето му на президента на Съединените щати, който оплескал всичко с решението си следващия вторник да го награди с Ордена на свободата, и то в Синия кабинет с Военноморския оркестър. Накрая и за жената на име Калейла, която му бе спасила живота, но всъщност се бе оказала специална агентка на Централното разузнавателно управление и сега му я препращаха за разпит.